Повелителка на реките
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651023
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Повелителка на реките». Краткое содержание книги:
— Да. Разбира се. Защо не?
— Вие дори не заслужавате да бъдете сред нас! Нямате право дори да говорите, без някой да ви е заговорил. Ние сме от кралско потекло, а вие сте нищожество.
— Аз съм английски лорд и служих на моя крал във Франция, Кале и Англия, и никога не престъпих волята му и не му измених — казва Ричард много високо и ясно.
— За разлика от тях — допълва весело Антъни, обръщайки се към мен.
— Вие сте едно нищожно парвеню, син на управител на домакинството — провиква се Уорик. — Нищожество! Нямаше да бъдете тук, ако не беше бракът ви.
— Херцогинята е уронила достойнството си — казва младият Едуард Марч. Виждам как Антъни настръхва при това оскърбление от младеж на собствената му възраст. — Тя се е принизила да се омъжи за вас, а вие сте се издигнали единствено чрез нея. Говори се, че е вещица, която ви подбудила към греха на похотта.
— За Бога, това е непоносимо — изругава Антъни. Хвърля се напред, а аз го сграбчвам за ръката.
— Не смей да помръднеш, или лично аз ще те намушкам! — изричам яростно. — Не смей да казваш или да правиш нещо. Кротувай, момче!
— Какво?
— Не сте достоен да бъдете сред нас — казва Солсбъри. — Не сте достоен за нашето общество.
— Виждам какво правят: надяват се, че ще изгубиш самообладание и ще избухнеш — казвам му. — Надяват се, че ще ги нападнеш, и тогава ще могат да те повалят. Помни какво каза баща ти. Запази спокойствие.
— Те оскърбяват теб! — Антъни се е изпотил от ярост.
— Погледни ме! — настоявам.
Той ме стрелва с яростен поглед, а после се поколебава. Въпреки припрените ми думи, лицето ми е напълно спокойно, усмихвам се.
— Не бях аз жената, зарязана на пазарния площад в Лъдлоу, когато съпругът ми избяга — казвам му с бърз шепот. — Аз бях дъщеря на графа на Люксембург, когато Сесили Невил беше само едно хубаво момиче в някакъв замък на север. Аз съм потомка на богинята Мелузина. Ти си мой син. Ние произхождаме от род на благородници, които могат да проследят потеклото си назад до една богиня. Могат да казват каквото искат зад гърба ми, могат да ми го кажат в лицето. Аз зная коя съм. Зная какъв си роден да бъдеш — нещо повече, много повече от тях.
Антъни се колебае.
— Усмихни се — нареждам му.
— Какво?
— Усмихвай им се.
Той вдига глава: едва успява да изкриви лицето си в усмивка, но го прави.
— Нямате ли гордост? — изсъсква му Едуард Марч. — Тук няма нищо, на което да се усмихвате!
Антъни накланя леко глава, сякаш приема огромен комплимент.
— Позволявате ми да говоря така за родната ви майка? Пред нея самата? — настоява Едуард, с глас, пресекващ от ярост. — Нямате ли гордост?
— Майка ми няма нужда от вашето добро мнение — казва Антъни ледено. — Никой от нас не го е грижа какво мислите.
— Вашата собствена майка е добре — казвам любезно на Едуард. — Беше много изплашена в Лъдлоу — да бъде оставена сама в такава опасност — но моят съпруг, лорд Ривърс, отведе нея и вашата сестра Маргарет, и братята ви, Джордж и Ричард, на сигурно място. Съпругът ми, лорд Ривърс, им осигури закрила, когато армията опустошаваше града. Той се погрижи никой да не ги наскърби. Кралят ще ѝ плаща пенсия, и тя не изпитва лишения. Лично я видях наскоро и тя ми каза, че се моли за вас и за баща ви.
Това го стряска и той млъква.
— Трябва да благодарите за безопасността ѝ на моя съпруг — повтарям.
— Той е от низш произход — казва Едуард, като човек, който повтаря заучен урок.
Свивам рамене, сякаш това е без значение за мен. Всъщност, то наистина е без значение за мен.
— Ние сме поверени на вас — казвам простичко. — Независимо от това дали произходът ни е долен или благороден. Нямате основания да се оплаквате от нас. Ще ни позволите ли да се върнем безпрепятствено в Англия?
— Отведете ги — изсъсква граф Солсбъри.
— Бих искал да заема обичайните си стаи — казва Ричард. — Бях комендант на тази крепост повече от четири години и я опазих за Англия. Обикновено отсядам в стаите с изглед към пристанището.
Граф Уорик изругава съвсем по кръчмарски.
— Отведете ги — повтаря Солсбъри.
Разбира се, не получаваме стаите, определени за коменданта на крепостта, но имаме хубави стаи с изглед към вътрешния двор. Задържат ни тук само две нощи, а после до вратата идва един страж и казва, че ще бъда отведена с кораб до Лондон.
— А ние? — настоява съпругът ми.
— Вие сте заложници — казва войникът. — Трябва да чакате тук.
— Нали ще се отнесат почтено с тях? Нали са в безопасност? — настоявам.
Той кимва на Ричард.