Аз съм пилигрим

-      Мразиш работата, с която се занимаваш - казах тихо, - мразиш музиката, която трябва да свириш, и това е предостатъчно, за да осакати сърцето на всеки човек. На всеки човек.

На екрана нямаше и следа от автомобил или пешеходец - нищо. Може би беше минала близо до стената или беше паркирала толкова близо до бордюра, че да не е попаднала в зрителното поле на камерата - а и записът можеше да свърши изведнъж или да прескочи неочаквано, както се случваше толкова често. Погледнах времето - приближаваше все повече до минутата на разговора.

Ако не я видех след секунди, малкият прозорец щеше да се затвори завинаги.

Говорех спокойно, нищо в гласа ми не издаваше тревожност или възбуда.

-      Веднъж срещнах един човек... преди много години - продължих. - Будистки монах. И той ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че ако искаш да си свободен, просто трябва да се откажеш.

Памук не отговори и, разбира се, нямаше как да погледна лицето му. Гледах как секундите на екрана летят - къде беше тя?

„Къде е тя?“

-      Интересно - каза Памук и повтори: - Просто трябва да се откажеш. Това ли ми казваш? Да се откажа от гадната работа?

-      Не ти казвам нищо. Но може би затова всъщност съм тук - поставен съм в тази ситуация, за да го предам нататък, така да се каже. Приеми го като подарък, ако искаш.

На екрана видях кола. Мина през кадъра, като че ли се канеше да паркира, фиат, стори ми се - тъмен на цвят, - но беше невъзможно да се прецени на черно-белия екран. Не се наведох напред, макар и да ми се искаше - само раздвижих рамене, сякаш се протягам.

Проверих времето - почти идеално съвпадане. След малко откъм мястото, където би трябвало да е паркирала, се появи жена. Беше мюсюлманка, със забрадка и с обичайната дълга дреха. Тръгна забързано към телефонните кабини с наведена глава.

По средата на разстоянието до бензиновите помпи, доста далече от бордюра, бръкна в чантата си и извади мобилен телефон. След това спря, огледа се, сякаш за да се увери, че никой не я гледа, и видях лицето ѝ.

Гледах цели минути, както ми се стори, но според брояча се оказаха малко повече от две секунди. Тя видя колко е часът на часовника си, отиде до телефонната кабина и изчезна от екрана.

Вниманието ми беше приковано към екрана и макар умът ми да препускаше, опитвах да имитирам точния език на тялото, който, надявах се, щеше да убеди Памук, че не съм видял нищо, което да ме интересува. Малко след това - може би няколко минути, макар и да е трудно да преценя - записът свърши и не видях как жената излиза от телефонната кабина.

Използвах момента да се обърна към Памук, за да видя дали е доловил нещо нередно. Не беше зад мен.