Аз съм пилигрим

Час по-късно, сам, продължавах да седя пред древен черно-бял телевизор с екран малко по-голям от дланта ми и горе-долу същата разделителна способност.

До мен имаше голяма купчина видеокасети, които вече бях прегледал, и малка - които още не бях. Бързо намаляващият резерв на моите надежди. Може би и на Западния свят, но беше по-добре да не мисля за това.

Офисът беше претъпкан с какви ли не боклуци и бих се изненадал, ако е бил чистен през последните десет години. Въпреки горещината - климатиците все още не бяха стигнали до „Бритиш Петролиъм“ в Бодрум - нямаше шанс да заспя. Столът, на който седях, беше толкова разнебитен и неудобен, че трябваше да ставам за малко на всеки няколко минути - за да дам шанс на гърба и задника си да оцелеят.

През цялото време - спирах само за да хвърля поредната касета на купчината с прегледаните - пред очите ми се въртяха часовете и минутите и заплашваха да ме направят разноглед преди края на деня. За да не се объркам, записах пред себе си датата и часа на двата телефонни разговора и давах по петнайсет минути преди и след тях, за да съм сигурен, че жената не е дошла по-рано и не е останала да чака след това.

Не свалях очи от цифрите и когато на два пъти записът приближи нужното време, пулсът ми се ускоряваше, само за да видя как касетата изведнъж показва съвсем друга седмица.

Веднъж стигнах до сто и четирийсет секунди преди първия телефонен разговор и вече бях сигурен, че жената ще се появи в кадър, когато екранът се изпълни с виелица от бели точки, защото лентата свърши и останах с увиснала челюст. Ахмут Памук не ме бе излъгал, че записите са пълен хаос.

Оставаха ми три касети, когато той се появи на вратата и ме попита:

-      Искаш ли кафе?

Поколебах се, сигурно съм го погледнал скептично.

Той се засмя.

-      Знам какво си мислиш: стига с този турски шербет, толкова гъст, че не знаеш дали да го пиеш, или да го дъвчеш. Не ти предлагам това обаче - предлагам ти чаша истинско американско кафе, рядко като пикня и толкова слабо, че при нас обикновено се дава на бебетата.

-      Звучи идеално - казах.

-      Едно условие обаче - добави той. - Ще отида и ще се унижа пред собственика на кафенето заради теб, обаче ако дойде кола, ще налееш бензин.

-      Разбира се - отвърнах. При само три останали касети си давах сметка, че шансът да видя жената е нищожен, и до голяма степен се бях предал - освен от чудо, нуждаех се поне от едно кафе.

Свърших следващата касета и стигнах до средата на втората, когато Памук ми подаде кафето. Свалих капака на чашата, огледах се, за да намеря кошче за боклук, хвърлих капака и пак вперих очи в екрана. Бях скочил девет дни напред и с растящо удивление гледах как броячът бързо приближава деня и часа на втория телефонен разговор.

Сравних с бележката си за всеки случай - нямаше грешка - и не можех да сваля очи от екрана. Зад мен Памук стоеше до вратата и се наслаждаваше на рядкото кафе и знаех, че ако види жената, няма да мога да реагирам - той смяташе, че търся някой, който е дошъл да зарежда с гориво, а ако се окажех лъжец, щях да предизвикам водопад от въпроси. Освен това налице беше и рискът - макар и минимален - да познава жената. „Стой спокойно - казах си, - не издавай нищо“.