Аз съм пилигрим
- Автор: Хейс Тери
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555458
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пилигрим». Краткое содержание книги:
Стигнах кръстовището погледнах в двете посоки, за да намеря номер 176, и установих, че вече съм бил там.
Изведнъж светът се завъртя около оста си.
В този момент - тази кристална точка във времето - балансът на безнадеждното разследване се завъртя в моя полза и разбрах, че съм открил телефонната кабина, която търся.
На отсрещния тротоар, на десетина метра от мен, видях бензиностанция на „Бритиш Петролиъм“. Познах я, защото там беше една от кабините, които фотографирах първия ден. Наоколо се чуваше шумът на трафика, който чухме във фона на записа от „Ешелон“. Номер 176 беше бензиностанцията и - за разлика от първия път, като я видях - сега на стол отпред седеше мъж и чакаше да налива гориво. Беше Ахмут Памук, а на масата пред него бяха пръснати инструменти за кожа и дърво, с които поправяше старинен традиционен турски струнен инструмент.
Днес поправя инструмент, друг път свири на инструмент, помислих си. На игиртма например.
Не помръднах и, както постъпвам толкова често в професионалния си живот, изключих хаоса на света и насочих ума си навътре. Видях да приближава жена - или пеша, като е минала покрай бензиновите помпи, или с кола, която е оставила в единия край на бензиностанцията - само тук имаше място за паркиране в околността.
Отишла е до телефонната кабина, изчакала е телефонът да зазвъни, после е вдигнала мобилния си телефон със записаното съобщение. Наблизо няма магазини или къщи, от които да я види някой - и вероятно това е причината да избере това място, - но мобилният ѝ телефон е бил достатъчно далеч от микрофона на слушалката, за да може „Ешелон“ да улови шума на трафика и свиренето на Ахмут Памук.
Музикантът вероятно е бил край масата си, свирел е на странния инструмент, може би е записвал нотите на старинната мелодия и я е подготвял да я изпрати в националния архив.
Не казах нищо, не направих нищо, не чувствах нищо. Превъртях всичко в главата си още веднъж, за да съм сигурен, че копнежът ми за информация не е замъглил логиката ми. Най-накрая уверен, решен да не се поддавам на емоциите си, вдигнах глава и огледах много внимателно всеки сантиметър от офиса и покрива на бензиностанцията. Търсех нещо и едва когато го открих, освободих чувствата си и оставих сърцето си да лети.
Напук на всички лоши шансове, при наличието на два звука, уловени по случайност, бях открил телефонната кабина и - благодарение на това, което току-що бях видял - знаех, че има голяма вероятност да открия жената.
44.
Прекосих улицата до средата, прескочих ръждясалата разделителна мантинела, изпреварих група ръмжащи автомобили и се насочих към Памук. Той ме видя да приближавам и не положи усилия да прикрие неприязънта си. Е, така поне можех да се откажа от учтивостите.
- Имаш ли игиртма? Или може би си взел от някого за малко? - попитах.
- Какво да имам? - отговори той.
Бях доста сигурен, че не произнасям думата чак толкова лошо и че просто се държи като задник.
- Игиртма - повторих.
Той ме изгледа неразбиращо и сви рамене.
- Не знам за какво говориш, американецо - може би заради лошото произношение.
Успях да се овладея и взех шилото - голяма остра игла с уши за вдяване и дървена дръжка, - което използваше, за да шие кожа при работата си, и започнах да драскам масата му с него...
- Ей! Какво правиш!? - възкликна той, но не му обърнах внимание.
- Ето го - казах, когато изписах цялото име на инструмента. - Сега познаваш ли го?
- А, да... - каза, без дори да погледне. - Игиртма.
Странно, звучеше почти същото като моето произношение.
- Свирил си на такова нещо на тази маса преди около седмица... може би народна песен за архива? - Исках само да съм съвсем сигурен, че съм открил телефонната кабина - ужасно много разследвания се провалят заради агенти, които в отчаянието си да получат информация прибързано правят погрешни заключения.
- Не знам. Не помня - каза той, толкова намръщен, че да не ти се вярва.
Трябва да призная, че бях ядосан - най-после бях напипал осезаема нишка към изхода на лабиринта - и може би заради това откачих. Все още стисках шилото - доста гаден инструмент всъщност, - а лявата ръка на Памук беше върху масата. Замахнах толкова бързо, че май не ме видя. Забих шилото в кожата между палеца и показалеца и заковах ръката му за масата. Той изрева от болка, макар че трябваше да ми благодари, че имам точна ръка - един сантиметър навътре и никога повече нямаше да свири на бас китара.