Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Но сега, когато се носех на изток през пустинята в сянката на планини, край хълмове и през плата и гледах хората в тази величествена гола земя, мислех си, че едва ли вече ще завиждам някому, защото сега аз знаех нещо, нещо мое си, а знаеш ли нещо такова, ти си готов на всичко, защото знанието е сила.
В селището Дон Хон в Ню Мексико разговарях с един човек, който седеше облегнат на стената на бензиностанцията — тази стена беше единственото петно-сянка на стотици мили наоколо. Той беше старец, седемдесет и пет годишен, с лице като спечена от слънцето кожа, със светлосини очи, които гледаха изпод периферията на филцовата шапка, била някога черна. В него имаше само едно забележително нещо. Гледаш това спечено от слънцето лице, сухо и безжизнено като на мумия, и изведнъж забелязваш едно трепване на лявата буза — трепва нагоре към светлосиньото око. Помисляш си, че той иска да ти намигне, но той няма такова намерение. Този тик е съвсем самостоятелно явление, несвързано нито с лицето на стареца, нито с вътрешния му мир, нито с каквото и да било от цялата тъкан на явленията, съставляващи света, в който ние блуждаем. Та това беше забележителното в неговото лице — този тик, който живееше свой малък самостоятелен живот. Дядото седеше на вързоп с вехтории, от който стърчеше дръжката на тиган. Аз приклекнах до него и го заговорих. Той се разприказва, но думите му не бяха живи. Жив беше тикът, който той вече не забелязваше.
След като напълниха резервоара ми, продължих да наблюдавам така, откъсвайки от време на време поглед от шосето — ние вече седяхме един до друг в колата и се носехме на изток. Той също отиваше на изток, връщаше се. По онова време пясъчните бури издухваха половината страна и хората бягаха на Запад като побеснели плъхове. Само че на хората им липсваше неудържимостта на плъховете. Те не се хвърляха на обезумели орди в сините води на Тихия океан. А това би било най-логичното — „бух“ във водата и давай, татко, мама, дядо, баба и мъничката Роузбъд с разлигавена раничка на брадичката, давай, цялата компания, бухай и вдигай пяна. Но не, хората не бяха като плъховете, те оставаха на брега и мряха бавно от глад в Калифорния. Но старецът бе избягнал тази участ. И сега се връщаше в Северен Арканзас, за да умре от глад в родното си място.
— Какво й е толкоз на Калифорнията? — рече той. — Място като всички други места. Само че по-лошо.
— Така си е — отвърнах.
— Ти оттам ли идеш? — попита той.
Казах му, че оттам ида.
— И се прибираш дома, а?
Казах му, че се прибирам дома.
Прекосихме Тексас и стигнахме в Шрийвпорт, щата Луизиана, където той слезе, за да се добере до Северен Арканзас. Не го попитах дали е намерил истината в Калифорния. Във всеки случай лицето му я беше намерило и носеше белега на окончателната мъдрост под лявото око. Лицето знаеше, че тикът бе живот. Бе всичко. Но като се разделих с този старец, който иначе не се отличаваше с нищо, и започнах да разсъждавам върху неговата отличителна черта, дойде ми наум следното: ако тикът е всичко, то кое в човека може да знае, че тикът е всичко? Дали кракът на мъртвата жаба в лабораторията разбира, че потръпването е всичко, когато пуснеш електрическия ток? Дали лицето на стареца знае за тика и дали знае, че тикът е всичко? И ако аз целият съм тик, тогава как тикът, сиреч аз, ще знае, че тикът е всичко? Ето ти тебе загадка. Ето какво значи да си знаеш нещо, което другите не знаят. Затова трябва да отидеш до Калифорния — за да видиш мистично съновидение и да узнаеш. Че тикът може да знае, че тикът е всичко. И когато разбереш това от мистичното съновидение, чувствуваш се пречистен и свободен. Ти и Великият Тик сте едно.