Изповядвам

– А теб интересува ли те?

Бернат го погледна недоверчиво. Дали му се подиграваше?

– Това е животът ми.

– Не ти вярвам. Слагаш прекалено много филтри.

– Бих искал някой ден да те разбера.

– Ако пишеше както свириш на цигулка, щеше да бъдеш велик.

– Каква глупост изрече. С цигулката ми е скучно.

– Ти не искаш да бъдеш щастлив.

– Не е задължително, нали ти ми го каза.

– Добре. Но ако аз можех да свиря като теб... щях да направя...

– Нищо нямаше да направиш.

– Какво става? Пак ли си се скарал с Текла?

– Не пожела да дойде.

Това вече е по-деликатно. Сега какво да кажа?

– Искаш ли да дойдеш вкъщи?

– Защо не отидем да вечеряме?

– Ами...

– Сара те чака.

– Да, бях й казал, че... Да, чака ме.

Това е историята на Бернат Пленса – от много години сме приятели. От много години ми завижда, защото не може да ме разбере, от много години се възхищавам от неговия талант да свири на цигулка. От време на време се караме ожесточено, сякаш сме отчаяни любовници. Обичам го и не мога да не му кажа, че пише лошо, безинтересно. А откакто започна да ми дава своите писания, е публикувал няколко много слаби книги с разкази. Макар да е достатъчно умен, не иска да приеме, че ако никой не ги харесва, може би причината не е в това, че всички винаги грешат, а по-скоро в това, че неговите писания са напълно лишени от интерес. Напълно. И все едно и също си говорим. А жена му... Не съм сигурен, но предполагам, че не е лесно да се живее с Бернат. Той е втора цигулка в Барселонския градски оркестър. И свири камерна музика с няколко колеги. Какво повече иска, бихме казали повечето простосмъртни. Но не и той. Вероятно, както всички простосмъртни, не вижда щастието, което е в ръцете му, защото е заслепен от това, което е недостъпно. Чувствата на Бернат са прекалено човешки. Днес не можех да отида да вечерям с него, защото Сара е тъжна.

Бернат Пленса-и-Пунсода, много добър музикант, се е заинатил да търси щастието в литературата. Не съществува ваксина срещу това. И Али Бахр наблюдаваше групата деца, които играеха, защитени от слънцето до оградата, която отделяше градината Бялото магаре от пътя, водещ от Ал-Хисв до далечния Би’р Дурб. Али Бахр, току-що навършил двайсет години, не знаеше, че едно от момиченцата, онова, което сега пищеше, защото го гонеше едно хлапе с ожулени колене, беше Амани, която след няколко години щеше да се прочуе като красивата Амани и тук, и в цялата равнина. Подкара магарето с камшика, защото след два часа трябваше да си бъде у дома. За да се освободи от излишната енергия, взе от средата на пътя един камък, нито много голям, нито много малък, и го хвърли с яростна сила напред, сякаш да посочи на магарето правия път.

Съдбата на „Плазма“ от Бернат Пленса може да се опише с няколко думи: никакъв отзвук, нито една рецензия, нито една критична бележка, нито една продадена книга. За щастие, никой, нито Бауса, нито Адриа, нито Текла, не му натякваше видя ли, аз какво ти казвах. А Сара, когато й разказах това, ми каза ти си подлец, трябваше да отидеш там като публика. А аз: беше унизително. А тя: не, щеше да чувства подкрепата на приятеля. И животът продължи.