Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Моля?
– Литературата не е игра. Тоест ако е само игра, не ме интересува. Разбираш ли?
– Нищо ли няма да пожалиш? Дори последния разказ?
– Най-хубавият е. Но е най-хубавият от една провалена книга.
– Жесток си. Приятно ти е да ме смажеш.
– Каза ми, че си навършил четирийсет години и няма да се разсърдиш, ако...
– Още не съм ги навършил! И по такъв неприятен начин ми казваш, че не ти харесва, че ...
– Така мога, така ти го казвам.
– А не можеш ли просто да кажеш не ми харесва, и точка?
– Преди правех така. Но ти нямаш историческа памет. Мога да кажа не ми харесва, и точка. Само че тогава ти казваш: И точка? И това е всичко? Аз тогава трябва да се обоснова защо не ми харесва и се обосновавам, като гледам да не те лъжа, защото не искам да те загубя, затова ти казвам нямаш талант да градиш герои, твоите са само имена. Всички говорят еднакво, никой не е способен да привлече вниманието ми. Никой от тези герои не е нужен.
– Какво, по дяволите, означава, че не е нужен? Ако Биел го нямаше, нямаше да го има и разказа „Мишки“.
– Не искаш да ме разбереш. Ненужен е самият разказ. Не ме е преобразил, не ме е обогатил, изобщо с нищо не ме е трогнал!
А сега тази глупачка Мирея казва Пленса има силата на Хемингуей, и Адриа, преди да чуе как го сравнява с Борхес и Калдерс, се скри зад една стойка с книги. Не искаше Бернат да го види тук, в тази студена книжарница, със седемнайсет празни сгъваеми стола и три заети, един от тях от човек, който явно беше попаднал тук по погрешка.
Страхливец си, си помисли. Също така си помисли, че както обичаше да възприема света и идеите от гледна точка на историята, ако се заемеше да изучава историята на приятелството си с Бернат, щеше неизбежно да стигне до следната невъзможна ситуация: Бернат можеше да бъде щастлив, ако съсредоточи способността си за щастие в цигулката. Избяга безшумно от книжарницата и обиколи близките улици, обмисляйки какво да прави. Как така дори Текла не е дошла? Нито синът им.
– Защо, мамка му, няма да дойдеш? Това е моя книга!
Текла си допи млякото и почака Льоренс да отиде да си вземе раницата за училище. С по-тих глас:
– Ако трябваше да ходя на всичките ти концерти и представяния...
– Сякаш всяка седмица има представяне. От шест години не съм представял книга.
Мълчание.
– Не искаш да ме подкрепиш.
– Всяко нещо на мястото си.
– Не искаш да дойдеш.
– Не мога.
– Не ме обичаш.
– Не си центърът на света.
– Знам.
– Не знаеш. Не го съзнаваш. Все молиш за нещо, настояваш.
– Сега вече не те разбирам.
– Все си мислиш, че всички са тук, за да те обслужват. Че ти си най-важният в тази къща.
– Чак пък толкоз...
Тя го погледна предизвикателно. Той за малко щеше да каже разбира се, че съм най-важният човек в семейството, но едно шесто или седмо чувство го накара да се сдържи навреме. Остана с отворена уста.
– Не, кажи, кажи – подкани го Текла.
Бернат затвори уста. Гледайки го в очите, тя каза и ние имаме свой живот, докато ти приемаш за даденост, че винаги можем да идем там, където ти кажеш, че винаги трябва да четем каквото ти пишеш, и сме длъжни да го харесваме, не, длъжни сме да се възхищаваме.
– Ти прекаляваш.
– Защо си казал на Льоренс, че искаш да прочете книгата за десет дни?
– Лошо ли е да кажеш на сина си да прочете една книга?
– На девет години е, за бога.
– И какво от това?
– Знаеш ли какво ми каза снощи?
Момчето, вече в леглото, запали лампата на нощното шкафче, когато майка му излизаше на пръсти от стаята.
– Мамо.
– Не спиш ли?
– Не.
– Какво ти е?
Текла седна на ръба на леглото. Льоренс отвори чекмеджето на шкафчето и извади една книга. Тя я позна.
– Започнах да я чета, но нищо не разбирам.
– Не е за деца. Защо я четеш?
– Татко ми каза, че трябва да я прочета до неделя. Защото е кратка.
Тя взе книгата.
– Не го слушай.
Разтвори я и я разлисти разсеяно.
– Ще ми задава въпроси.
Тя му върна книгата.
– Прибери я. Но няма нужда да я четеш.
– Наистина ли?
– Наистина.
– А ако ми зададе въпроси?
– Ще му кажа да не ти задава въпроси.
– Кажи ми защо не мога да задавам въпроси на моя син! – Бернат, възмутен, удря с чашата по чинията. – Не съм ли му баща?
– Толкова е голямо егото ти, че губиш реална представа за нещата.