Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Джорджовци и Стюарт Винсън с норвежкото си гадже. Родителите на Лиса вече си бяха
тръгнали с тялото й, затова всичко мина тихо и кротко.
— Кой произнесе слово за Лиса?
— Никой не е произнасял слово. Само поседяхме тихо, а после един по един си
тръгнахме от църквата.
Вчера — когато е трябвало да съм там заедно с другите, които обичаха Лиса. Но вчера аз
се взирах в отрязаната глава край пътя. Вчера висок и слаб мъж, свръзката на летището, ме
предупреди Да не се прибирам вкъщи.
„Ти не си в опасност" — беше казал той. А аз не внимавах. Не бях разбрал, че казаното
от него важи само за мен. Беше се поколебал след първата дума само колкото да премигна с
око: „Ти… не си в опасност."
А после си спомних сълзите на Синия хиджаб, за скръбта в очите й и как дълго и
смълчано се взираше в мен, когато ме остави на летището. Дали знаеше?
Случило се бе преди дни. Компанията със сигурност е знаела — те знаеха всичко, което
се случва на тяхна територия. Санджай сигурно се е тревожил, че на летището мога да
разбера някак за Лиса и да изгубя самообладание. Изпратил е кльощавия за всеки случай —
ако съм научил и проваля мисията му.
— Проучихме едно-друго заедно с Навин Адеър — каза Дидие, като внимателно ме
изучаваше с поглед.
Земята се клатеше или пък краката ми трепереха — сякаш бях на палубата на „Мирата".
Не можех да се съсредоточа върху думите му. Шумът на океана изпълваше докрай мислите
ми: „Лиса. Лиса. Лиса."
— Лин?
— Извинявай, какво?
— Проверявахме някои факти с Навин.
— Какви факти?
— Невъзможно е да се изясни как рохипнолът е попаднал в ръцете на Лиса, обаче
открихме доставчика.
— Нима? Как?
— Огледахме хапчетата от веществените доказателства — бяха белязани.
— Откраднали сте веществени доказателства от полицията?
— Не, разбира се, че не. Купих веществени доказателства от полицията.
— Браво! Чия беше дрогата?
Той се поколеба, втренчил се в мен с присвити очи. Мрежа от угрижени бръчици
покриваше лицето му.
— Ако ти кажа, обещаваш ли наистина, че няма да го убиеш без мен?
— Кой е?
— Конканън — въздъхна той.
Улицата отново се разлюля, наклони се, стана хлъзгава. Стиснах здраво парапета, за да
не падна. Не знаех дали на мен ми се вие свят, или светът е загубил равновесие. Всичко се
разпадаше.
Огледах се наоколо — опитвах да си проясня мислите. Нощта бе ясна, грееше нова луна.
Звездите приличаха на помръкнали градски светлини.
— Не е била изнасилена — каза Дидие.
— Какво… какво каза?
— Когато е замесен рохипнол, винаги има подозрение за сексуално насилие — каза той
тихо. — В полицейския доклад пишеше, че няма признаци за изнасилване. Мислех си, че… е
редно да го знаеш.
Загледах се надолу към вълните, които се разбиваха и заливаха валчестите камъни в
основата на вълнолома: вълните почистваха каменните зъби от мидените черупки и плавея, галеха утешително гранитните рамене и се разтваряха в морето.
Вълните се смееха. Вълните плачеха. Онзи великолепен миг на живот, който става
вятър, море, земя — вълните се смееха и плачеха, и ме викаха. Падах, падах устремно.
Трябваше да се овладея, да се стегна. Имах нужда от моя мотоциклет.
— Трябва да се прибера — казах.
— Разбира се. Ще дойда с теб. — Дидие…
— Защо винаги отблъскваш обичта, Лин? Това действително е твой огромен личен
проблем.
— Дидие…
— Не. Когато приятел иска да направи нещо от обич, трябва да му позволиш. Какво е
обичта, ако не това?
Какво е обичта, ако не това?
В таксито думите отекваха напевно в ушите ми и замлъкнаха едва когато пристигнахме
и седнахме с нощния пазач да го разпитаме за Лиса.
Той се разплака за нея и за това какви бяхме с нея за него — вечно щастливи, мили и
щедри на всеки празник и имен ден. Щом се успокои, каза как Лиса си дошла към един през
нощта с двама мъже в черна лимузина.
След петнайсетина минути единият от мъжете се върнал в колата и потеглил. Другият
си тръгнал горе-долу час по-късно. Карла пристигнала няколко минути след него и го
извикала.
— Познаваш ли мъжете?
— Не, сър.
— Те как изглеждаха?
— Единият беше чужденец, дето първи си тръгна. С гръмовен глас. Вървеше с два