Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
бастуна и викаше от болка, сигурно кракът му е бил счупен.
— Или пък е имал две пресни куршумени рани — отбеляза Дидие.
— Конканън. А другият?
— На другия не можах да му видя лицето. И като дойде, и като си тръгна все се
извръщаше и закриваше устата си с кърпа.
— Той имаше ли кола?
— Не, сър. Тръгна си пеша много бързо по посока на Военноморския клуб.
— Записа ли номера на колата?
— Да, сър.
Той прелисти регистъра си и ми даде номера.
— Толкова съжалявам, сър, трябваше да…
— Твоя задача е да пазиш входа, не апартаментите. Не си виновен ти. Тя те харесваше.
Много. И знам, че ти би я спасил, ако можеше, също както и аз. Всичко е наред.
Дадох му пачка пари, помолих го да си отваря очите за ченгета и се качих по стълбите до
апартамента.
Отворих вратата, минах през всекидневната и влязох в спалнята. Мястото, където се
карахме и се любехме, се бе превърнало в гроб за Лиса, останала сама.
Матракът, който бе купила, защото й харесал десенът — на водни кончета — бе оголен.
Бяха оставили само двете възглавници в горния край и износените любими конопени
сандали на Лиса в долния.
След малко престанах да се взирам там, където последната въздишка на Лиса бе
притихнала, бе се разсеяла и замряла. Отместих очи.
Стаята беше чиста и опразнена. Всичко нейно го нямаше. Огледах малкото останали
мои вещи.
Червеният афиш за филма на Антониони „Фотоувеличение" — изкуство и отдаденост, които се превръщат в смърт и страст; Дървената конска глава върху перваза на прозореца; коланите ми, окачени на закачалка в ъгъла; счупената на две сабя в секцията и няколко
книги.
И това бе всичко — цялото ми присъствие в този апартамент. Без Цветята, картините и
шарените саронги[67]на Лиса мястото, което наричахме свой дом, бе студено и самотно.
„Какво е цивилизацията? — отбеляза Идрис веднъж. — Жена, свободна да живее както
желае."
- Има нейна посмъртна снимка на това легло — каза Дидие, застанал на вратата. — В
полицейската папка с доклада е. Искаш ли да я видиш?
— Не. Не, благодаря.
— Помислих си, че може да те утеши — каза той. — Изглеждаше много, много
спокойна. Сякаш просто е заспала завинаги.
Вслушвахме се в тишината, която отекваше от стените в сърцата ни. Само при мисълта
за тази снимка, за нейния мъртвешки сън стомахът ми се сви от ужас.
— Лин, боя се, че не си в безопасност — каза Дидие. — Полицията много се е наточила.
Само да разберат, че си се върнал в Бомбай, и ще дойдат да те потърсят.
Беше прав — толкова прав, че думите му ме разтърсиха и събудиха.
— Помогни ми — подканих го, когато затеглих тежкия скрин от стената.
Избутахме го достатъчно, за да отворя фалшивата му задна стена отзад. Всичко
изглеждаше непокътнато. Отворих капака.
— Имаш ли доверен човек, който да пази пистолетите ми, много пари, няколко паспорта
и половин кило от най-добрия кашмирски хашиш, слизал някога от хималайските склонове?
— Да, срещу десет процента.
— Само от парите?
— Само от парите.
— Дадено. Извикай го.
— Ще му поръчам да донесе нещо за пиене, Лин. Знаеш ли колко часа минаха, откакто
за последно имах контакт с алкохола?
— Пи от плоското си шише само преди броени минути.
— Плоското шише… — въздъхна той, същински гений, обясняваш на дете — То не се
брои. Да му кажа ли да донесе и храна?
— Не искам храна.
— Добре. Храната е за хората, които нямат смелост да вземат дрога. Освен това храната
убива половината от ефекта на алкохола. Веднъж бяха извършили опит с пияна мишка или
май беше пиян плъх…
— Просто го викни, Дидие.
Напъхах няколко пачки рупии в единия вътрешен джоб на елека си и пачка щатски
долари в другия. Отрязах парче кашмирски хашиш и прибрах останалия в тайника. Сложих
си пояса с ножовете.
Затворих капака и избутах скрина отново до стената, в случай че дойде някой друг освен
човека на Дидие. Дидие в кухнята претърсваше шкафовете.
— Няма дори шери за готвене… — чух го да мърмори, а после ме забеляза и се
усмихна. — Моят човек Тито ще дойде след половин час. Ти как си, приятелю?
— Благодаря, зле, ще ми мине — казах разсеяно.
Погледнах хладилника. Нямаше ги снимките, които Лиса бе залепила на него — нейни