Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Помисли си: „Не се бой, Хюрем, ти се спаси от Ада. Не се бой!“
Но оставаше още едно изпитание.
Когато султан Сюлейман влезе в стаята, всички коленичиха. А Хафса султан се изправи на крака и леко наведе глава пред сина си.
Младият падишах се беше пременил, сякаш отиваше на тържество. Липсваше само тюрбанът на главата му. Хюрем не можа да проумее каква беше причината и припряно понечи да се изправи от пищното легло, в което се беше отпуснала. Сюлейман я възпря. Наведе се и целуна по челото Хюрем, която за три години му беше родила двама синове и една дъщеря. Когато докоснаха челото ѝ, девойката усети, че устните на падишаха горяха като огън.
Докато прислужничките заднишком напускаха тихо стаята, Сюлейман вдигна ръка с думите:
— Никой да не излиза. Останете тук и станете свидетели на щастието, с което ни дари Аллах.
Всички се заковаха на място.
Падишахът бавно седна в края на леглото и каза:
— Прости ми, Хюрем.
Тези думи слисаха присъстващите в стаята. Акушерките, които все още се суетяха около Хюрем, не можаха да повярват на ушите си. Самият султан Сюлейман да иска прошка от наложница! Това беше нещо нечувано! Сред тях имаше възрастни жени, които бяха изродили децата на десетки наложници. Нито бяха чували, нито виждали някоя от тях да получи такъв комплимент. Дори и бащата на Сюлейман, Селим хан, не се отбиваше при наложниците. Беше видял сина си месеци след раждането му.
— Забавихме се и не дотичахме веднага — продължи султан Сюлейман, — защото ходихме на намаз и се помолихме на всемогъщия Аллах в знак на благодарност, че ни дари и с теб, и със сина ни.
— Всъщност ние молим Негово Величество султана да прости на робинята си Хюрем, задето толкова ви притесни и ви накара да чакате — отвърна от своя страна Хюрем.
Виждаше му се много пребледняла. Дори и така момичето беше невероятно красиво. Червените ѝ коси се диплеха на вълни върху възглавницата, напъхана в искрящо бяла калъфка, която беше специално изпрана със синка. Въпреки неистовите болки, които беше изстрадала, синьозелените ѝ очи отново обгръщаха Сюлейман като безбрежно море.
Когато акушерките взеха повития принц и понечиха да го подадат на баща му, Хюрем ги спря.
— Майката трябва да поднесе принца на баща му.
Тя внимателно прегърна детето, вдиша уханието му и после го подаде на младия мъж.
— Ваше Величество султане мой, ето плода на неописуемата любов, която робинята ви Хюрем изпитва към вас.
Сюлейман пое бебето в прегръдките си. Изведнъж погледът му се промени. Сърцето на Хюрем блъскаше лудо, докато тя наблюдаваше как падишахът оглежда лицето на детето. Това беше проучващ поглед. Дори и мъничкото момченце, което се бе успокоило след храненето, усети лешниковите очи, съсредоточени върху него. И то заби синия си взор в баща си със същото внимание.
Всички в стаята мълчаха. Очите им не се откъсваха от сцената между бащата и сина. Хюрем сведе глава към скута си, сякаш предусещаше нещо. Докато Сюлейман оглеждаше сина ѝ, тя се опитваше да потисне притеснението си, разтривайки ръце една в друга. Нямаше да издържи да ги гледа дълго. Скара се на себе си: „Какво е това вълнение, защо сърцето ти препуска така?“. Още ли я гризяха съмнения?
Не, Хюрем нямаше никакво съмнение. Грехът не беше оставил нищо друго в сърцето ѝ освен тиня. Все някога щеше да намери начин да я изстърже от себе си. Или пък до края на живота си щеше да се бори със съвестта си и това щеше да е цената на властта, към която се беше устремила. Иначе нямаше жив свидетел, който ежедневно да я повлича във водовъртеж от подозрения. Ала защо Сюлейман не продумваше? Защо не целуваше сина си и не го наричаше: Принце мой! Защо не позволяваше на прислужниците да излязат? Какво искаше да видят те? Дали щастието им, както самият той каза, или пък нещо друго? Ами тези устни… Защо устните на падишаха постоянно потрепваха?