Хюрем. Московската наложница

Тази вечер за първи път, докато ровеше из миналото върху молитвеното килимче, Сюлейман осъзна промяната в живота си. Не знаеше как е станало, но руската девойка някак бе запълнила празнотата в душата му. И сега момичето беше в опасност. Гърчеше се в болки, за да му роди още едно дете.

— Аллах, в твоите ръце съм — прошепна султанът в тъмнината. — Направи ме владетел на този свят, постави ме като господар на ханове и крале. С една моя заповед се сриват планини, скали и тронове. Но аз съм безсилен пред твоята мощ и величие. Не мога да направя друго, освен да те умолявам. — Падишахът замлъкна за момент. Сякаш изчакваше да чуе някакъв глас. Тихо продължи: — Зная, тя не е мюсюлманка, но не взимай от ръцете ми дара, с който ме удостои. Ако не заради твоя раб Сюлейман, то пожали я заради децата ни.

Още един мъж се молеше за Хюрем. Джафер се бе свлякъл пред вратата на стаята, в която Хюрем се мъчеше от родилни болки, застинал в молитва с обърнати нагоре длани[83]. Не помръдна с часове. Сливаше се с мрака, дори и бялото на очите му почти не се виждаше. Когато тук-там запалиха факлите, видяха, че Джафер все още стоеше така — като статуя от черен мрамор. Цяла вечер се моли безмълвно:

— Аллах, прехвърли на твоя раб Джафер нейните грехове. Вземи моята душа и остави живи и Хюрем ханъм, и бебето в утробата ѝ.

Хюрем бе убедена, че болката, която чувстваше, е наказание. Често съзнанието ѝ се замъгляваше, причерняваше ѝ пред очите и тя потъваше в тъмнина. Щом отвореше клепки, виждаше надвесени над себе си сивкави размазани силуети на жени с притеснени лица. Тя се опитваше да си даде кураж:

— Хайде, синко, храбри мой принце!...

Дали щеше да е син? Да, така ѝ се струваше. Щеше да роди още един син на Сюлейман.

— Хайде, храброто ми момче, хайде, юначе, както се задържа в майчиното лоно, така се хвани и за живота. Излизай вече! Виж, дърветата са облекли розови и бели премени. Птичките пеят най-хубавите си песни за теб. Хайде, ела!...

И най-сетне принцът се появи. Стаята се огласи от плача на новороденото. Хафса султан лично съобщи радостната вест на сина си. Въпреки възрастта си тя се затича по дългите коридори. Забрави норми, правила и порядки.

— Сюлейман, имаш син! — каза тя.

Тревожните сенки по лицето на падишаха се разсеяха. През прозореца, където беше прекарал тази безсънна нощ, се разкриваше несравнимата красота на Истанбул, окъпан в пролетно слънце. Дори не забелязваше тази хубост, докато не разбра, че отново е баща на мъжка рожба. Изведнъж му се стори, че всичко наоколо се облива в радостно зарево. Внезапно се обърна тревожно към майка си.