Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

– Не. Смятам да ви изям.

Голиат стиска господин Фингърс за врата, вдигнал го е във въздуха като парцалена кукла. Той се дави и плюе. Чувам как вратът му се чупи. Голиат го мята на пода, взема ме на ръце и хуква през къщата. Поглеждам назад и виждам как господин Фингърс се изправя с помощта на господин Лъвхарт.

Не можем да го убием. Не можем да го убием.

Изтичваме покрай огромното метално колело и после по дълъг коридор. Голиат рита една двойна врата, която се отваря и разкрива зала, в която няколко гости, включително господин Орион, внимателно разглеждат редица устройства: огледален ковчег, огромна метална камера със зъбни колела и комплект съсухрени глави, наредени в шкаф с витрина. Залата няма друг изход.

Обръщаме се и виждаме господин Лъвхарт и господин Фингърс до вратата. Господин Фингърс проговаря:

– Елате, госпожице Мирър.

Голиат оглежда стаята за изход. Оставя ме на пода и се превръща в огромен вълк, и се хвърля във въздуха. Неистов писък от хората в стаята. Гигантският вълк впива зъби във врата на господин Фингърс и почти го обезглавява. Тогава се чува смях и всичко утихва, а Голиат вече не е вълк, а себе си и лежи на пода. Господин Фингърс вади ръката си от гърдите на Голиат, стиснал сърцето му.

Голиат не помръдва. Изтичвам до него и го докосвам по лицето.

– Не може да си мъртъв – проплаквам. Нещо в мен се чупи. Толкова бяс.

Господин Фингърс се извисява над мен.

– Сега ела с мен. Приключи се.

Отстъпвам от него към средата на помещението. Господин Фингърс повишава глас.

– Не бъди глупава. Идвай с мен, детенце.

Усещам тъпите метални устройства около мен, мъртви и неподвижни. Чувам съсухрените глави, свадите им, както са затворени във витрината. Усещам как Темза се плиска около краката ми. Надушвам кръвта по ръцете на господин Фингърс. Оставям бесът да кипи в мен като ток.

И машините се задвижват. Размърдват се зъбни колела и механизми, ръждиви и древни; тропат. Размърдват се и пулсират. Грамадното колело се върти ли, върти. Стъкленият ковчег се пръсва на хиляда парченца. Мълния пада върху клетката и тя шумно се задейства. Съсухрените глави припяват. Усещам как Темза почернява и закипява.

Господин Лъвхарт и господин Фингърс стоят вцепенени като статуи, останали без думи. Къщата се изпълва с писъци и бягащи хора. Поглеждам огромното тяло на Голиат, проснато на пода, и казвам:

– Ще те върна, каквито и да са последствията.

Машините на времето жужат. Времето се измества.

Всеки прозорец в голямата къща се чупи. През мен преминава енергия. Къщата се завърта като пумпал.

И тогава настава тишина. Голиат се изправя и ме изнася от къщата, докато останалите са затворени във времето, порцеланови статуи, които могат само да ни гледат как си тръгваме. Пращам въздушна целувка на господин Лъвхарт, а Голиат изритва входната врата и излизаме на лунната светлина; звездите над нас блещукат като диаманти. Къщата на Лъвхарт и обитателите и – замръзнали като манекени на сцена.