Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

В коридора стърчи саркофаг на египетска мумия, а един кръгъл като ябълка джентълмен го оглежда с монокъла си; господин Лъвхарт го потупва по рамото и го поздравява въодушевено.

– Господин Орион, за мен е удоволствие. Харесва ли ви фараонът?

Господин Орион вдига плешивата си глава.

– Направо е чудесен. Много се радвам. И смятате, че това може да ме пренесе през времето, че да видя Клеопатра?

– Баща ми вярваше в тези предмети и тяхната сила. Аз просто съм благодарен, че ще се отърва от тях.

– Сигурен съм, че ще се споразумеем. – Монокълът му се поклаща, докато оглежда фараона отблизо. – Може би трябва да вляза вътре, за да бъда пренесен, така да се каже?

– Както желаете, господине, както желаете – казва господин Лъвхарт и ни повежда навътре към дневната, където пет-шест души разглеждат голямо метално колело с шипове и седалка по средата, което бавно се поклаща напред-назад.

Води ни до една малка стая, където камината бумти, а един дребен господин с малки черни очила гледа пламъците. Господин Лъвхарт ме завежда при него.

– Това е господин Фингърс. Идете да си побъбрите с него – казва и ме побутва леко.

Голиат и господин Лъвхарт стоят до вратата, докато аз пристъпвам по-близо до него. Всяка крачка ме приближава към онези пламъци, всяка крачка е белязана от тиктакането на часовник. Той вдига леко глава и ме поглежда, гласът му шумоли като листа.

– За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем, госпожице Мирър.

Той ми подава ръка. Докосвам я и усещам хиляда часовника да тиктакат, тиктакат. Толкова мощно налягане, че главата ме заболява. Пускам ръката му. Огънят подскача като дяволски езици.

– Посетих дядо ви в лудницата.

Не казвам нищо. Той продължава:

– Проведохме дълъг разговор, най-вече за часовника, който открадна. Знаеше какво е. Изпълнил е нарежданията му без възражения. Убил е сестрите ви. Колко са крехки хората, нали, госпожице Мирър?

– Грешите. Голиат е силен.

Господин Фингърс поглежда Голиат.

– Вашият пазител. Мхм. Но пък и той не е съвсем човек, нали? Определено изненада Лъвхарт. И така, ето ни четиримата тук, в тази прекрасна вечер, в къща, изпълнена с хора, любопитстващи за колекция странни и безполезни артефакти, за които вярват, че могат да ги пренесат през времето. Много е забавно да ги гледаш как превъзнасят тези метални устройства все едно са вълшебни. Наистина са неимоверно глупави. – Той се заглежда в припукващия огън. – Искате ли да знаете какво каза дядо ви за вас, или по-скоро за миналото ви?

– Не. Никога не съм го харесвала. Иска ми се Голиат да беше го убил.

– Човешки взаимоотношения. Още една глупост. Ами дядо ви ми каза, че сте се превърнали в калинка. Аз всъщност много харесвам калинките. Той беше напълно побъркан, разбира се.