Удивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат [bg]

Събуждам се сред възглавници в пухкаво легло и виждам Голиат, който седи мълчаливо до прозореца и чете „Таймс“. Мечоподобното му туловище скрива слънцето и ме обвива в сянка. Мракът се простира пред мен като килим, в който можеш да навиеш Клеопатра. Да я завиеш като наденичка и да я стовариш пред някой римски император, който да я развие, докато облизва устни и си бели гроздови зърна.

Голиат ми се усмихва нежно.

– Добро утро.

– Господин Лъвхарт мъртъв ли е? – питам.

– Не. Прогоних го. Закуси, дете. Има препечени филийки с мед.

Заглеждам се през прозореца към морето. Намираме се в рибарска къщурка. Все още сме в Уитби. На масата до буркана с мед има оставено писмо.

– Какво е това?

– Господин Лъвхарт ни кани на следобеден чай.

– Защо? Какво иска?

– Иска да говори с нас. Иска да преговаря.

Намазвам филията си с голямо парче масло и мед.

– Искам да чуя как ще се оправдае.

– Така да бъде.

– А ако се опита да ме нарани, знам, че ще се превърнеш в лъв и ще го изядеш – казвам и отхапвам една голяма хапка от филията с мед.

В късното утро Голиат ме носи по стълбите към абатството и ми разказва историята за граф Дракула и създателя му Брам Стокър.

– Затова – казва той, – се пази от хора с остри зъби, защото искат да ти изсмучат кръвта.

– Господин Лъвхарт има остри зъби – казвам.

– Може да е вампир. Може би трябва да му забия кол в сърцето.

Небето е осеяно с меки облаци като какавиди, а въздухът мирише на сол и водорасли. Заглеждам се към морето от раменете на Голиат – синьо и дълбоко е като кошмари.

– Дали капитан Макеръл си е намерил русалка, за която да се ожени?

– Сигурно си е намерил две. И те му ловят риба и перли. И е много щастлив, и котаракът има нашийник от перли, и също е много щастлив.

Пристигаме точно навреме на уговореното място за чай и сладкиши. Това е домът на госпожа Фоксглав, която, както казва Голиат, има колекция от смъртни маски и се интересува от гадаене по чаени листа. Къщата е на скалите, голяма и зелена, с изглед към морето, с папрати и лилави цветя, избуяли в градината, и с бронзово чукче на вратата с форма на лисича глава.

Голиат почуква три пъти и една висока дама с дълга бяла коса и очила с фини шарени рамки отваря вратата; очи като ярък зимзелен, глас закачлив и лек.

– Заповядайте, моля. Господин Лъвхарт вече е тук. Много обича сладкишите ми.

Къщата има нисък таван, заради което Голиат ходи приведен и трудно минава покрай ъглите и през вратите. Въздухът мирише на морски цветя и нещо друго, нещо злокобно. Колекцията от гипсови смъртни маски на госпожа Фоксглав е разположена на таласъменозелените стени. Маските сигурно бяха стотици, всяка с различно изражение на ужас, завинаги застинало на лицата им.

Влизаме в дневната, където още маски покриват стените, а на една изискана маса са подредени многобройни сладкиши и един голям чайник, от който излиза пара. Там седи и господин Лъвхарт, в зелено кадифе с червени бродирани сърца, с широка усмивка и уста пълна със сладкиш. Не се изправя, когато влизаме, а госпожа Фоксглав сипва чая.