Зовът на барабана [bg]

Краткото пътуване до църквата по тихите улици на Чарлстън не беше така величествено като обичайните погребални процесии, макар че Дънкан настоятелно повтаряше по-интересните части от погребалната песен.

Джейми караше бавно и понякога подвикваше окуражаващо на конете; Дънкан залиташе до тях, пееше дрезгаво и стискаше оглавника на единия кон, а Иън държеше другия, за да не хукне напред. Ние с Фъргъс вървяхме отзад уважително. Фъргъс носеше на рамо новозакупената лопата и мърмореше зловещи предсказания относно вероятността всички да прекараме нощта в тъмницата, задето смущаваме спокойствието на Чарлстън.

Църквата се издигаше самотна на тиха улица, на известно разстояние от последната къща. Това беше добре, що се отнася до избягването на шума, но означаваше и че в църковния двор цари пълен мрак, без сиянието на нито един фенер или свещ да пронизва чернотата.

Големи магнолии надвисваха над портата, дебелите им листа бяха оклюмали в жегата, а редица борове, предназначени да хвърлят сянка и да осигуряват отдих през деня, нощем закриваха светлината на луната и звездите и църковният двор беше черен като… крипта.

Да вървиш през този плътен въздух бе като да отмяташ настрани завеси от черно кадифе, парфюмирани с дъх на терпентин от загретите от слънцето борове; безкрайни меки, ароматни пластове. Едва ли нещо можеше да е по-различно от студената чистота на Северна Шотландия от тази задушна южняшка атмосфера. Все пак лека мъгла висеше над тъмните тухлени стени и аз съжалих, че си припомних така живо историята на Джейми за призрака.

— Ще намерим място. Ти остани да държиш конете, Дънкан. — Джейми слезе от капрата и ме хвана за ръка.

— Ще намерим хубаво място до стената — каза той, като ме поведе към портата. — С Иън ще копаем, ти ще ни светиш, а Фъргъс ще стои на пост.

— Ами Дънкан? — попитах и погледнах назад. — Той ще се справи ли? — Шотландецът беше невидим, високият му кльощав силует се сля в по-голямото петно на конете и каруцата, но той още се чуваше ясно.

— Той ще е главният оплаквач — каза Джейми с лека усмивка в гласа. — Пази си главата, сасенак. — Автоматично се наведох под ниския клон на една магнолия; не знаех дали Джейми вижда нещо в пълния мрак или просто усеща инстинктивно нещата, но нито веднъж не се препъна, колкото и тъмно да беше.

— Не мислиш ли, че някой ще забележи пресен гроб? — Все пак в църковния двор не беше съвсем тъмно; щом излязохме изпод магнолиите, вече можех да различа смътните очертания на надгробни камъни, които изглеждаха невеществени, но зловещи в мрака. Слаба мъгла се издигаше от гъстата трева под тях.

Стъпалата ми изтръпнаха, докато си проправяхме колебливо път покрай камъните. Някак имах чувството, че от тихите гробове се излъчва неодобрение към това неподобаващо нахлуване. Ударих си крака в една надгробна плоча и прехапах устна, за да потисна порива да се извиня на собственика ѝ.