Тебеширения човек [bg]

− Не каза, но така ми се струва.

− Чудно как не го е направил по-рано — подхвърля Хопо.

− Да, и аз си помислих същото.

− Това обаче не е най-важното, нали? — казва Гав, като поглежда подред и двама ни, а сините му очи хвърлят мълнии. — Най-важното е какво ще сторим ние по въпроса.

Къщата е празна, когато се прибирам. Клои или е излязла да се срещне с приятели, или е на работа. Графикът й не ми е съвсем ясен. Тя работи в някакъв магазин за алтернативно облекло в Боскъм и почивните й дни се менят. Вероятно ми е казала, но аз съм забравил. Паметта ми вече не е така добра както някога и това ме тревожи.

Татко прехвърляше четиридесетте, когато паметта започна да му изневерява. Отначало за дребни неща, на които не обръщахме внимание. Забравяше къде са му ключовете или пък поставяше предметите не където им е мястото. Дистанционното в хладилника или банан върху скрина, където държахме дистанционните. Не успяваше да довършва изреченията си или му се губеха думи. Понякога го виждах как се мъчи да се сети за някоя само за да я замени с друга, подобна на нея.

Щом болестта на Алцхаймер се влоши, започна да бърка дните на седмицата, а накрая наистина се уплаши, когато не можа да се спомни кое идва след четвъртък. Последният работен ден на седмицата тотално му убягваше. Изразът на паника върху лицето му още е пред очите ми. Да изгубиш нещо толкова елементарно, нещо, което всички знаем от деца. Тогава най-сетне трябваше да признае, че не е просто разсеян, а става въпрос за нещо далеч по-сериозно.

Аз навярно съм донякъде хипохондрик. Чета много, за да поддържам ума си във форма, и решавам судоку, макар да не ми се нрави особено. Факт е, че болестта на Алцхаймер често се предава по наследство. Виждал съм какво може да крие бъдещето и съм готов на всичко, за да го избегна, дори ако трябва да съкратя живота си за целта.

Хвърлям ключовете си върху старата паянтова масичка в антрето и се оглеждам в малкото прашно огледало, окачено над нея. Удареното място започва да се зачервява, но отокът като цяло се губи в меките части на бузата ми. Това е добре. Може и да не ми се наложи да обяснявам как съм бил пребит от един инвалид.

Отивам в кухнята и известно време се чудя дали да не сваря кафе. После решавам, че съм погълнал достатъчно течности от сутринта и се качвам в стаята си.

Спалнята на родителите ми сега е на Клои, а аз спя в някогашната си детска стая отзад. Кабинетът на татко заедно с помещението за гости е мястото, където складирам неща. Много неща…

Не се възприемам като вехтошар, трупащ всякакви боклуци. Моите „сбирки“ са акуратно прибрани в кашони, снабдени с етикетчета и подредени върху стелажи. Но действително запълват много пространство и е вярно, че без етикетите и аз самият не мога да се ориентирам сред тях.

Прокарвам пръст по един от редовете. Обеци. Порцелан. Играчки. От последните има доста. Ретро играчки от 80-те. Някои от собственото ми детство, някои купени — на безбожни цени от eBay. На друг рафт има два кашона с надпис Снимки. Не всички от тях са на мои близки. Съседният кашон съдържа обувки. Лъскави, блестящи дамски обувки. Половин дузина кашони са пълни с картини. Акварели и пастели, купени от гаражни разпродажби. Много етикети са мързеливо обозначени Разни. Вероятно дори да ме изтезават, не бих се сетил какво се крие вътре. Затова пък в един кашон има предмети, които знам наизуст — изписани на машина страници, чифт стари сандали, мръсна тениска и неизползвана електрическа самобръсначка. Етикетът гласи просто Татко.