Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Напразно Яги Сиян раздава окуражителни думи около себе си. Самият той усеща за първи път, че обръчът около града се затяга. След разгрома на двамата враждуващи братя той няма какво повече да очаква от владетелите на Сирия. Остава му една единствена възможност — управителят на Мосул, могъщият емир Карбука, който за зла участ се намира на повече от две седмици път от Антиохия.
Мосул, родината на историка Ибн ал-Атир, е престолният град на „Джезира“, Месопотамия, плодородната долина, напоявана от двете велики реки Тигър и Ефрат. Градът е първостепенен политически, културен и стопански център. Арабите възхвалят сочните му плодове — ябълки, круши, грозде, нарове. Целият свят свързва името на Мосул с финото платно, което градът изнася — „муселин“. При идването на франджите върху земите на емир Карбука е започнало използването и на друго богатство, което няколко десетки години по-късно ще опише възхитеният пътешественик Ибн Джубайр: нефтените извори. Ценната кафява течност, която един ден ще донесе богатство на тази част от света, вече може да бъде видяна от минаващите оттам:
Преминаваме през едно селище, наречено ал-Каяра, битумницата, близо до река Тигър. Вдясно от пътя, който води към Мосул, има една низина, почерняла, сякаш облак я е покрил. Господ кара там да бликат извори, големи и малки, които дават битум. Понякога някой от тези извори изхвърля нагоре, сякаш ври, парчета битум. Хората строят басейни, в които ги събират. Край изворите има черно езеро, върху чиято повърхност се стели лека черна пяна — водите я изхвърлят на брега, където тя се сгъстява в битум. Този продукт наподобява много лепкава, гладка, блестяща и силно миризлива кал. Така успяхме да видим със собствените си очи едно чудо, за което бяхме чували да се говори и чието описание ни се бе сторило крайно необикновено. Там наблизо, по бреговете на река Тигър, се намира друг голям извор, чийто дим забелязваме отдалече. Обясняват ни, че го запалват, когато искат да извлекат битум. Пламъкът поглъща течните съставки. След това режат битума на парчета и го превозват. Познат е из онези страни, чак до Сирия, в Акра и по всички крайбрежни краища. Аллах създава онова, което му е угодно. Хвала Нему!
Жителите на Мосул приписват на кафявата течност лечебни свойства и се топят в нея при болест. Полученият от нефта битум се използва и в строителството за „циментиране“ на тухлите. Заради непропускливостта си, той служи за боядисване стените на хамамите, върху които наподобява черен полиран мрамор. Но както ще видим нефтът е най-често използван във военното дело.
Независимо от обещаващите земни богатства в началото на франкското нашествие Мосул играе главно стратегическа роля. Амбициозният Карбука възнамерява да упражни правото си на контрол върху делата на Сирия, извоювано от управителите на града. Той вижда в зова за помощ на Яги Сиян мечтаната възможност да разшири влиянието си. Без да се колебае, емирът обещава да вдигне на крак огромна армия. От този момент нататък Антиохия заживява в очакване на Карбука.
Човекът на провидението е бивш роб — факт, в който няма нищо позорно за турските емири. И наистина селджукските князе от край време назначават най-верните си и надарени роби на отговорни длъжности. Пълководците и управителите на градовете са често роби, „мамелюци“, а властта, с която разполагат, е толкова голяма, че не изпитват нужда да бъдат официално провъзгласявани за свободни. Преди още да е завършило франкското завоевание целият мюсюлмански Изток ще бъде управляван от султани мамелюци. През 1098 година най-влиятелните мъже в Дамаск, Кайро и в много други големи градове са роби или синове на роби.
Карбука е един измежду най-могъщите. Властният офицер със сивееща брада носи турското прозвище атабек, „баща на княза“. В селджукската империя членовете на царското семейство измират лесно — битки, убийства, екзекуции — и често оставят след себе си невръстни наследници. За да бъдат защитени интересите им, се назначава настойник, който — изпълнявайки докрай ролята си на баща осиновител — най-често се жени за майката на своя питомец. Така атабекът става по силата на логиката истински властелин и често предава властта на собствените си синове. Законният княз се превръща в кукла на конци в ръцете му, а понякога и в заложник. Но външната страна на нещата е съблюдавана до най-малките подробности. Така например армиите официално се командват от деца на три-четири години, които „отдават“ правомощията си на своя атабек.