Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Обясних, че търся достоверна информация за използването на растения и затова го бях помолил да ми даде някои сведения. Бях му предложил дори да плащам за времето и грижите, които ми отделя.
— Трябва да вземеш тези пари — казах аз. — Така и двамата ще се чувстваме по-добре. Ще мога да те питам за всичко, което искам, защото ти ще работиш за мен, а аз ще ти плащам в замяна. Как мислиш?
Той ме изгледа с презрение и издаде неприличен звук с уста, издишвайки с пълна сила, отпуснал долната си устна и вибрирайки с език.
— Това ще ти кажа аз — отвърна ми той и истерично се разсмя, като видя безкрайното удивление, навярно изписано по лицето ми.
Стана ми ясно, че не е човек, с когото бих могъл лесно да се разбера. Независимо от възрастта си, той беше енергичен и необикновено силен. Бях си помислил в началото, че щом е толкова стар, ще ми бъде отличен източник на сведения. Бях склонен да вярвам, че от старите хора стават най-добри източници на сведения, защото са прекалено слаби да правят каквото и да било друго, освен да разговарят. Освен това дон Хуан беше голям особняк. Чувствах, че е неуправляем и опасен. Приятелят, който ни бе запознал, се оказа прав. Беше абсолютен чудак и макар да не беше вярно, че през цялото време е пиян, както ме бе предупредил моят приятел, беше още по-лошо — той беше направо луд. Отново усетих страшно съмнение и безпокойство, каквито бях изпитал преди малко. Мислех си, че вече съм ги преодолял. Всъщност нямаше нужда да се убеждавам, че отново искам да го посетя. В главата ми обаче се бе прокраднала мисълта, че навярно и аз съм малко луд, особено когато осъзнах, че ми е приятно да бъда с него. Идеята му, че моето чувство за собствена значимост е пречка, наистина бе оказала своето въздействие върху ми. Но всичко това очевидно беше само едно интелектуално изпитание от моя страна; в мига, в който се сблъсквах с чудатото му поведение, започвах да усещам неудобство и желание да си отида.
Казах, че според мен ние двамата толкова се различаваме, че просто не можем да се разбираме.
— Единият от нас трябва да се промени — каза той, загледан в земята. — И ти знаеш кой.
Започна да си тананика някаква мексиканска песничка, после внезапно вдигна глава и ме погледна. Очите му бяха свирепи и изгарящи. Изпитвах желание да отклоня или да затворя очи, но за мое най-голямо учудване не можех да се откъсна от втренчения му поглед.
Той ме помоли да му кажа какво виждам в очите му. Отвърнах, че нищо не виждам, но той настоя да изразя гласно какво ме бяха накарали да усетя — очите му. Помъчих се да го склоня да разбере, че единственото нещо, което очите му ме бяха накарали да осъзная, бе моето неудобство и че както ме гледа сега, ужасно ме смущава.
Той не се отказа. Продължи да ме гледа втренчено. Погледът му не беше нито заплашителен, нито злобен — беше по-скоро тайнствен, но наистина неприятен.
Попита ме дали не ми прилича на някаква птица.
— Птица? — възкликнах аз.
Той се закикоти като дете и отмести поглед.
— Да — каза кротко той. — На птица, на много смешна птица. Отново закова поглед върху мен и ми заповяда да си спомня. Заяви с необикновено убеждение, че този поглед ми е познат от по-рано.
Чувствата ми в момента говореха, че старецът ме предизвиква, против искреното ми желание — всеки път, щом отвори уста. Загледах се и аз в него, готов да не се подчинявам. Вместо да се ядоса, той се разсмя. Плесна се по бедрото и изкрещя, сякаш яздеше див жребец. После стана сериозен и ми каза, че е безкрайно важно да спра да се боря с него и да си спомня смешната птица, за която говори.
— Погледни ме в очите — каза той.
Очите му бяха необикновено свирепи. Като ги гледах, имах чувството, че действително ми напомнят за нещо, но не бях сигурен за какво.
За момент се замислих и после внезапно ми хрумна — не ставаше дума нито за формата на очите му, нито за формата на главата му, а за някаква студена свирепост в неговия взор, която ми напомняше за погледа на сокол. В мига на това хрумване той ме погледна накриво и изведнъж в мислите ми настъпи истински хаос. Внезапно ми се стори, че вместо чертите на дон Хуан виждам чертите на сокол. Видението беше съвсем мимолетно, а и аз бях твърде смутен, за да му обърна по-голямо внимание.
Много развълнувано казах, че съм готов да се закълна как в неговото лице съм видял чертите на сокол. Той отново избухна в смях.
Познавах погледа на соколите. Когато бях малък, често ходех на лов и, според дядо ми, бях добър ловец. Той имаше ферма за легхорни и соколите бяха истинска напаст за работата му. Изтребването им беше не само наложително, но и „разрешено“. Бях забравил, че години наред ме преследваше тази свирепост в очите им, но това бе тъй отдавна, та ми се струваше, че вече съм загубил спомена за нея.