Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Това бе един естествен минерален извор, чиято вода не бе топла, но въпреки това се смяташе за лековита. Съдържаше много сяра и миришеше на развалени яйца. Около нея всеки ден седяха на столчета и направо върху земята десетки старци и бабички, които усилено се церяха с вонящата вода: ставни и кожни болести, проблеми с очите, нервите и стомаха… Много олмчани редовно си наливаха от тази целебна течност. Когато баба Милèва научи, че Мишо така и така ходи до Минералната, започна да го праща с колелото да й точи по една петлитрова дамаджанка. Зет й Васил не знаеше за това и Милèва искрено съжали, че бе скрила от него, тъй като отново се случи неприятност с внука й, а тя можеше да се избегне, ако не го бе пращала за вода.
Изворът бе с огромен дебит, но не представляваше никакъв интерес за държавата, така че бе оставен на самотек и на разположение на народната воля. В резултат — около него се бяха образували блата, пълни с жаби и комари. Минералната се намираше недалеч от река Олм, дала името на града, след жп прелеза на Софийско шосе, в ляво до леярския цех. По-късно с построяването на прословутия надлез — строежът му трая повече от двадесет години! — всичко беше загробено и заличено. Изворът се изгуби, а наоколо построиха складове.
Към тия блата, до Минералната, вървяха сега пичовете и се настройваха за предстоящата стрелба. На Мишо щеше да му е за пръв път да се отдалечи от „Аница“, но след като Митето лично го увери, че няма страшно, той събра кураж и още при аптеката на Тодор Велев забрави за баба си Милèва. Вече не му пукаше дали тя щеше да си изкара акъла, като разбере, че го няма нито на улицата, нито в Празното място, нито около будката за вестници. Нека видеше какво е да постъпят гадно с тебе!
Бе вече два часа следобед — горещо, но откъм Дунава духаше приятен вятър и жегата не се усещаше толкова.
— Тоя път ще убия най-малко три! — заканваше се Самуел.
— Да, да! Ти гледай поне една да уцелиш! — каза му Стефчо, а Митето добави:
— Борисчо им е майсторът.
И наистина, въпреки че самият Митко нерядко убиваше много жаби, Борисчо, който иначе в битките с фунийки винаги оставаше последен или предпоследен, срещу жабите бе ненадминат. С такава точност ги мереше, че дори Митето понякога му се чудеше. А когато по идея на Самуел започнаха на върховете на фунийките да слагат игли или карфици, които малко преди стрелба мажеха с мишеморка на паста, Борисчо наистина убиваше по няколко жаби на ден. От статично положение той имаше най-точен мерник, но чувството му за координация — да тича и да стреля — бе трагично. Това му личеше и когато играеха футбол в Празното място. Често не можеше да уцели топката и кракът му хвръкваше във въздуха.
Борисчо бе кротко момче, боязливо. Баба Милèва го уважаваше и позволяваше на Михаил да си играе единствено с него. Даже в къщата го пускаше за разлика от „потомствените комунистчета“ Стефчо и Кирчо Пеневи, които не можеха да припарят до външната врата, камо ли да влязат в двора. Зет й се дразнеше от тази проява на класова сегрегация, но тъща му бе надменна и проклета жена и той знаеше, че за нищо на света тя не би го послушала за каквото и да било. Иначе Милèва следеше всяка негова стъпка и с право подозираше, че Васил изневерява на дъщеря й. Ако знаеше колко често той прави това, тя щеше незабавно да предприеме нещо радикално. Останала рано без мъж, неведнъж и тя тайно го бе пожелавала, ала невъзможността да го има (все пак моралът й никога не би позволил да легне със зет си) засилваше още повече ненавистта й към тоя беден селянин.
— Вярно бе Борка, как така ги целиш тия жаби? — беше Кирчо. Той единствено можеше да си позволи такъв въпрос. С него на практика признаваше превъзходството на Борисчо в стрелбата от място. Нито брат му, нито Самуел, нито Митето дори не биха се унижили да питат подобно нещо.
— Като Вилхелм Тел е! — опита се да подиграе Борисчо брат му Стефчо.
— Само дето жабите не са с ябълки на главите! — захили се съучастнически и Самуел.
Борисчо нищо не каза в своя защита, но Митето се намеси като истински пич:
— Я го оставете! Сега ще видим кой какво може. Мишо, ти убивал ли си жаба?
Михаил се затрудни да отговори. Ако кажеше, че за пръв път отива до Минералната, щяха да му се изсмеят, но къде иначе можеше да цели с фунийки жаби? Та той до вчера нямаше и тръба дори.
— Ами… да! В къщи… на двора. — Излъга. Бе виждал жаби в храстите около беседката или под обраслия с бръшлян зид, който разделяше тяхната къща от тази на кака Мими, но не бе си и помислял да ги ритне дори, камо ли да ги убива.
— Но с камък или с крак, нали? — продължи Митето.
— С камък, с камък — тоя път бързо отговори Мишо.