Страсти по госпожица Пондероза

В този момент и двете започнахме да се смеем. Въпреки че бяхме живели и работили заедно от двайсет години, от пьрвия ден, когато беше дошла по нашите места, Кончета Крочета никога не ме бе чувала да се смея. Беше толкова учудена и радостна, че заради това се разсмя още по-силно, а колкото повече се смееше, толкова повече се смеех и аз. Седяхме там, в скромния двор на семейство Фонди, обединени от странното явление и от момента на съвършена радост.

Перата се въртяха като танцуващи снежинки и през тях, отстранявайки онези, които бяха полепнали по клепачите й, Кончета Крочета видя да приближава доктор Амилкаре Кроче. Сърцето й подскочи.

— Невероятно! — викаше той още отдалече, играейки си с купчината пух в ръцете си. — Чел съм, разбира се, за това, дъжд от пера, но никога не съм го преживявал.

— Може би е свързано със странното пеене през нощта. Чухте ли го в Монтебуфо?

— Разбира се. Странна работа. Причини безпорядък. — Тъй като на практика живееше като отшелник, докторът бе изгубил способността да води изтънчен разговор и когато се въодушевеше и разпалеше, той се изразяваше с кратки, недодялани изречения, които отразяваха нетърпеливите му мисли. — Зверовете вървят в линия по билото на хълмовете; стопаните се мъчат да ги върнат; в полето по спешност се изнасят църковни меси. Суеверни глупости, разбира се. Трябва да има напълно рационално обяснение на това.

Гласът на доктор Кроче заглъхна; ябълковидните бузи на Кончета Крочета никога не бяха изглеждали така красиви, както в този момент, блестящи от радост, смях и здраве на настъпващата светлина. Амилкаре Кроче, с блясък в очите и пера по прошарената си коса, сякаш се бе превърнал в студента по медицина, който беше някога, както бе сниман на избеляла фотография, заемаща подобаващо място на бюрото му.

Престанах да се смея и следейки доктора с крайчеца на очите си, се отдалечих, а потропването от копитата ми бе заглушено от килима от пера. При проявата на моята деликатност докторът и сестрата внезапно се почувстваха неудобно и започнаха да се държат като срамежливи юноши.

— Всичко наред ли е? — Той кимна към къщата, търсейки спасение отвъд медицинските проблеми, след като те заплашваха да се превърнат в лични.

— Да — отвърна тя лаконично, като си даде сметка, че моментът с отлетял, а нишката — скъсана.

— Имате ли нещо против, ако погледна?

— Не.

— Довиждане тогава.

— Довиждане.

И той си тръгна. Пробиваше си път през пелената от пера, които вече започваха да се стопяват и да се превръщат в нищо. Кончета Крочета отвори чантата си и извади оттам шише, в което внимателно събра няколко от останалите перушинки за спомен. Докато яздехме обратно към града, изгря слънце и освен съдържанието на малкото шише и скъпите спомени на трима ни, от феномена дъжд от пера не бе останала и следа.