Страсти по госпожица Пондероза
- Автор: Прайър Лили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Семкова-Вулова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Страсти по госпожица Пондероза». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-6944/strasti-po-gospozhica-ponderoza...
Докато прекосяваше разстоянието, около Фернанда Пондероза танцуваше трупа миниатюрни кози. Когато мина край кочините, свинете я изгледаха печално. Дори шумните бебета не издадоха звук. Скръбта им се дължеше на смъртта в семейството.
Фернанда Пондероза си проправи път към сградите в далечината. Тя различи две или три фигури, които работеха там. Когато се приближи, си даде сметка, че са само двама души — Мария Календа и някакъв мъж, а между тях на рамка от греди и въжета бе окачено заклано прасе. Мария Календа събираше в кофа кръвта, която се изливаше от дълбока рана в гръдния кош. На края на носа й имаше огромен цирей, който пулсираше като маяк.
— Призраците ходят по земята — съобщи тя на Фернанда Пондероза и посочи към издутината с косматия си пръст. — Можете да бъдете сигурна, неумрелите са сред нас.
Може би беше права.
Мъжът се изправи, когато Фернанда Пондероза се приближи. Очите му я изпиха като кристална вода в жега.
Не носеше риза, само груби непромокаеми панталони и гумени ботуши, а едрите му, широки шоколадови гърди, които започнаха да се издигат и спускат, щом я видя, бяха изцапани с кръв от прасето, което току-що беше заклал. Беше висок. Толкова висок, че Фернанда Пондероза трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Не беше пълен, а набит и мускулест, с широки рамене. След това тя не беше в състояние да каже кои точно негови черти са я поразили. Дали беше косата му, гъста и буйна, лъскаво черна и съществуваща сама за себе си? Беше жива. Сама се чупеше на къдрици. Разделяше се на едни места, после на други. Огъваше се и трептеше. Или бяха очите му? Не приличаха на ничии други очи, които бе виждала. Тъмни, на практика черни, като горящи въглени. Очи на животно, на диво животно.
Фернанда Пондероза усещаше върху себе си осезаемо как я изгарят, но тя беше свикнала с това. Спряха се на гънките на лешниково кафявата цепка на бюста, на змиевидните й извивки, на пухкавите устни.
— Е, ще ни спасите ли? — попита тихо Примо Касторини, очевидно това бе той, деверът на Силвана. Гласът му бе равен, внушаващ респект или сарказъм в зависимост от това как човек би предпочел да го приеме. Бе толкова плътен, колкото черни бяха очите му.
— Не е ли това прекрасно? — добави той по посока на Мария Календа, която се подсмихваше, а кривогледите й очи се стрелкаха мълниеносно между него и Фернанда Пондероза, докато тя се наслаждаваше на момента.
Фернанда Пондероза го наблюдаваше как изтрива потта от челото си с опакото на ръката си и оставя петно от тъмночервена кръв, което правеше вида му още по-опасен.
— Ще остана, докато брат ви се върне — спокойно отвърна тя.
Никога не би могъл да си представи гласа й, никога не би повярвал, че е истински. Винаги щеше да помни вълнението, което изпита, когато го чу за пръв път. Все едно през него чак до слабините му премина светкавица. Единственото му желание беше това чувство да се запази завинаги.
— Брат ми няма да се върне — едва успя да отговори той. Погледът му я възпря да му опонира, но тя знаеше, че Фиделио ще се върне. Гърлото на Примо Касторини сякаш беше пълно със силно нагрят от слънцето пясък. Фернанда Пондероза усети описването на гореща вода пред лицето си, когато Мария Календа заля с вдигаща пара кофа прасето, а после започна да стърже четината със закривен нож.
— Ще дойда следобяд — обеща тя, — за да помогна.
— Ще бъда разочарован, ако не го направите — бавно отвърна той и се приближи. Вече говореше почти шепнешком, което накара Мария Календа да прекрати стъргането и да наостри слух.
Фернанда Пондероза му обърна гръб и се отдалечи. Полюляването на ханша й беше като извивката на вълна, съединяваща се с пясъка на плажа. Като човек, който никога не бе виждал океана, той искаше да легне и да се потопи в него. Не откъсна очи от нея, докато тя вървеше през селскостопанския двор и не се загуби от поглед. Когато се върна към работата си по закланото прасе, изразът на лицето му отново накара Мария Календа да се подсмихва. Непознатата трябваше да внимава.
Четвърта глава
Денят бе хубав — първи май, а вече бе необичайно горещо. Лятото завладя местността за едно денонощие, но никой не би могъл да предвиди какво ни готви времето по-късно.
Цветовете по живия плет цъфтяха буйно. Въздухът бе пренаситен от богатия им аромат и от звука на насекомите, от жуженето на дебелите пчели, които събираха цветен прашец, и на заетите мухи, от пеещите бръмбари жътвари. Санчио, лекомисленото муле на семейство Касторини, беше на своята ливада и ревеше силно. Като си помисля, че по едно време обмислях да го допусна до сърцето си! Мученето на кравите бе ликуващо като църковен хор. Пилетата къткаха, козите бръщолевеха, а овцете мляскаха. Земята беше пълна с живот, високо горе в синьото небе, което приличаше на току-що измито, лястовиците се стрелкаха и описваха арки и кръгове.