Страсти по госпожица Пондероза
- Автор: Прайър Лили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Семкова-Вулова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Страсти по госпожица Пондероза». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-6944/strasti-po-gospozhica-ponderoza...
Беше трагично, но лекарят и сестрата никога не бяха успявали да разговарят, без и двете страни да се чувстват ужасни неловко. И въпреки че на теория те бяха работили заедно през последните двайсет години, след като и двамата бяха пристигнали тук съвсем случайно в един и същи ден, със свежи лица и прясно квалифицирани, реалността бе, че те не бяха нищо повече от кораби, разминаващи се в нощта.
Доктор Кроче живееше сам в Монтебуфо, на разстояние от двайсет километра от нашия град и въпреки че при нормално развитие на събитията това не би било значителна пречка за успешното изпълнение на задълженията му, доктор Кроче беше странен човек. Отказът му да се премести на някое по-удобно място беше съчетан с друг отказ, който имаше по-дълбоко въздействие върху личния и професионалния му живот.
Недоверието му към всеки друг начин на придвижване освен собствените му крака го накара да отхвърли услугите на кон, пони или муле или комбинацията им с талига, каруца, двуколка или файтон. Както и някакво друго впрегатно животно: той презираше биволите и воловете. Злополука в детството му беше причинила, освен счупената глава, доживотна фобия към велосипедите и мотопедите. Отхвърляше всички моторизирани превозни средства, независимо дали ставаше дума за автомобил, камион или трактор. Не харесваше шейните, както и лодките, не че теренът в нашия район позволяваше превозването с едното или другото. Хеликоптерът също бе изключен, тъй като не беше реално докторът да го одобри и дори да беше така, цената щеше да е твърде висока.
Накратко, лекарят беше ограничен да се придвижва пеш надлъж и шир по нашите места и в зависимост от разстоянията някое повикване можеше да му отнеме цял ден, докато се появи, където е необходим.
По тази причина гражданите започнаха да разчитат на обслужването на моята способна медицинска сестра Кончета Крочета, а доктор Кроче, който винаги пристигаше твърде късно за всеки случай, беше смятан за ексцентрик. Ако някога успееше да пристигне навреме, това беше неочаквано събитие.
Докато докторът винаги закъсняваше, ние бяхме винаги навреме. Никога не се налагаше сестрата да бъде викана, тя някак успяваше да се появи в момента, в който присъствието й бе наложително. Предвидливостта й я ръководеше като торпедо към пукването на набралия цирей, появата на обрив или болките на преждевременно раждане. С обичайното си чувство за хумор и умението й да утешава тя наместваше счупени крайници, обработваше рани от глиган, справяше се с отравяния от гъби, ухапвания от змия, аневризми, изгаряния, удавяния, инфаркти, припадъци, жълтеница и апоплексия.
След като свършеше работа, тя поемаше следващия случай, точно когато лекарят пристигаше в къщата на първия пациент, понякога останал без дъх, в зависимост от разстоянието, което бе изминал. За него оставаше само да провре глава през открехнатата врата, да се извини, че е пристигнал толкова късно, и през стиснати зъби да похвали работата на колегата си.
С годините, в интерес на истината, лекарят ставаше все по-бърз и от тичането по хълмовете придоби мускулесто, елегантно тяло на атлет. Понякога обаче мускулни разтежения го принуждаваха да остане вкъщи с вдигнат крак на възглавница, скърцайки със зъби, защото знаеше, че Кончета Крочета става още по-необходима на пациентите — а той — още по-малко.
Въпреки всичко беше широко известно, че лекарят и сестрата са силно влюбени един в друг.
Мъжката гордост на доктора бе наранена от това, че е изместен от медицинската сестра в привързаността и обслужването на пациентите, и въпреки че той не я обвиняваше за това, не можеше да обвини и себе си. Не можеше да премести къщата си. Не можеше да ползва транспорт. Това бяха фактите по случая и той не би могъл да прахосва енергията си за тези ефимерни светулки, наричани „каквото и да било“.
Докато кръстосваше тичешком безлюдните възвишения и залесените долини, пресичаше кристални потоци и трасираше обширни, плодородни равнини, мислите му неизменно бяха свързани с Кончета Крочета и в известен смисъл усещаше, че тича при нея, че тя е наградата, която го чака на финалната линия. А когато пристигаше и понякога, но но на всяка цена, беше имал късмета да види нея и всяка нейна черта, въпреки че му бяха познати, той бе поразен наново от нейната красота. Красотата й съзряваше с всяка изминала година, през която тя го чакаше, и всеки път се влюбваше в нея отново все едно от пръв поглед.