Страсти по госпожица Пондероза
- Автор: Прайър Лили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Семкова-Вулова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Страсти по госпожица Пондероза». Краткое содержание книги:
Източник: http://book.store.bg/c/p-p/m-515/id-6944/strasti-po-gospozhica-ponderoza...
Жителите на града отвориха прозорците си или отидоха до вратите си, завладени от звука. Дори хлебарят Луиджи Бордино, заряза оформянето на тестото, изтупа брашното от ръцете си и застана на вратата на пекарната си. Федра Брини престана да плете. Сперанца Пати затвори книгата, която четеше. Моята господарка се откъсна от фантазиите си за доктор Амилкаре Кроче.
Какво искаше да възвести ангелският глас, който изпълваше въздуха?
Вдовицата Мадалони предпочете да го разтълкува като реквием за съпруга й, който бе умрял при мистериозни обстоятелства в началото на седмицата.
— Очевидно този ангел се е загубил на земята — заключи Тереза Марта, чиято слепота бе компенсирана с най-добрия слух в района. — Не си ли личи по тъжната красота на песента? Трябва да му помогнем да намери своя хор.
Ала въпреки че бе организирано пространно търсене, самотен ангел не бе открит. Зашеметените граждани стояха на улиците с приведени глави, сякаш в безмълвна молитва, а падре Арканджело се щураше сред тях и мълвеше благословии, твърдо убеден, че са свидетели на чудо.
Истината е, че в целия район единственият човек, който не беше запленен и пометен от витаещата във въздуха мелодия, бе Примо Касторини: не бе чул и нота от нея. Както винаги, той се беше скрил в студената стая в „Щастливото прасе“ и работеше и през нощта върху подготовката на тайните си рецепти за салами. Той се трудеше толкова съсредоточено, че нищо не можеше да проникне в съзнанието му. Сетивата му бяха затворени и той влагаше всичко от себе си в саламите. Невероятно, но в миналото Примо Касторини не беше забелязал дори земетресенията, които разтърсиха района, докато покривът не падна край ушите му. Така че никаква песен, независимо колко вълшебна бе, не можеше да отклони вниманието му от влечугите от свинско, които съставляваха живота му.
Песента на Аркадио Карнабучи бе подета от жабите в езерото с водните лилии, от лебедите в далечното езеро, посребрено на лунната светлина, и от водопадите, които се изливаха на изобилни потоци в планините. Нагоре я понесоха лястовиците, които се издигаха сред нотите на мелодията, и от всяко най-смирено същество в местността, дори от полските мишки и от голите червеи. Бадемовите дървета изплакаха килим от дъхави цветове. Статуята на богинята Афродита, захвърлена небрежно в двора от Амброджио Буфалети, безмълвно ридаеше и в праха се сипеха мраморни сьлзи. Непосредствено зад двора, скрита зад оградата от лески, аз треперех. По дългите ми мигли бяха полепнали сълзи като кристални мъниста върху сметало. В тях бях вложила цената на безнадеждната си любов.
Най-сетне капаците се разтвориха и Фернанда Пондероза предпазливо се показа на балкона.
— Кой е там? — Вълшебството на нощта се разтвори в резониращия й шепот.
Аркадио Карнабучи пристъпи напред на светлината, която хвърляше нейният фенер, но и за секунда не престана да пее. Песента го владееше, той беше неин слуга, неин инструмент и нямаше друг избор, освен да се подчини на нейните команди.
Фернанда не изглеждаше точно както в неговите мечти. Беше малко по-възрастна от девицата, която очакваше. Още по-добре. Щеше да е добре, ако поне единият от двамата знаеше какво да правят. Въпреки че бе по-зряла, тя беше много по-красива, отколкото във въображението му. Очите на сърцето му я бяха видели малко несъвършена.
Пищното й тяло беше главозамайващо; колко приятно би било да потъне в нейната мекота, която бе като бита сметана, като матрак, пълен с гъши пух, на онова крехко място с ъгловата форма, което той предвкусваше. Несъмнено беше по-едра от него, но той обичаше едрите жени. Повече плът, към която да се притиснеш. Повече плът, която да те топли в зимната нощ.
Без да губи нито миг, той поглъщаше всяка подробност от външността й, все едно бе гъба. Очите й не бяха нефритено зелени; бяха по-скоро много тъмнокафяви, почти черни. Блестяха на светлината на лампата. Устните й бяха подпухнали като ужилени от пчела и подканящи. Косата й, въпреки налудничавите му сънища, които го караше да сънува, не беше в цвета на старо злато. Беше черна, гъста и буйна, разкошна, разсейваща. Колко си мечтаеше да си играе с нея. Щеше да му отнеме цял живот да я подрежда и да й пречи да влиза в очите й или да се полепва по устните й.
Пръстите, които държаха лампата, не бяха източени тънки пръчици; бяха закръглени, накичени с бижута, красиви. Молеше да напише книга само за тях. Поезията на тялото й щеше да изпълни хиляда тома. Разбира се, нищожното му въображение не беше в състояние да си представи всичко гова.