Страсти по госпожица Пондероза

Ако сестрата останеше по-дълго от необходимото в дома на пациента; ако приемеше почерпка с чаша лимонада или бадемови бисквити в кухнята; ако, когато ме яздеше по шосетата и черните пътища в района, очите й оглеждаха хоризонта неспокойно в търсене на самотна фигура, която в повечето случаи така и не се появяваше; ако тя ме оставяше да вървя бавно, на зигзаг към дома, вместо да препускам — правеше ли я това глупава?

Тези малки неща, на които те бяха способни. Той можеше да бърза, тя — да сдържа темпото. Законът за златната среда или вероятностите определяше, че понякога, да, те ще се срещат. И тогава какви външно неосезаеми, но сеизмични трептения могат да ги осуетят. Ала въпреки този огромен полип на нежност, който съществуваше у всеки, те така и не успяха да прекрачат зеещата бездна, която разделяше професионалните им отношения от възможността те да се превърнат в лични. Този модел се повтаряше. Не съществуваше вероятност да се отклонят от вече установеното. Играеха една и съща партия шах от двайсет години и играта винаги приключваше в задънена улица. И тъй като всяка скъпоценна и така мечтана среща неизменно завършваше с неудовлетворение — скована, неловка, разочароваща, — преди още да се разделят, всеки от тях копнееше за следващата възможност да се срещнат и може би тогава всичко щеше да е различно.

Моментът, в който се изсипа дъждът от пера, беше решителен. Разговорът, който проведоха тогава, беше най-личният, откакто се познаваха, разговор, който сестрата щеше да съхрани в паметта си, както щеше да пази шишенцето си с пух. Кончета Крочета, една забележително разумна жена, преди години бе изоставила надеждата да бъдат нещо повече, отколкото бяха, един за друг. Твърде много от най-хубавите й години преминаха във въздишки по доктора. Обичаше го, но не очакваше нищо.