Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
Беше пристигнала малко след обяд с дъщерята на Пройтуейтови. Последната се оказа височка, със сини очи и светла коса. Много ми допадна, защото никак не приличаше на Хонория. Ако разполагах със свободно време, охотно бих пообщувал по-отблизо с нея. Но ме чакаше работа и аз се бях уговорил с Бинго да се шмугне в храсталака точно в три. Затова улових Хонория и я поманеврирах през градината по посока на езерото.
— Много си мълчалив, Бърти — каза тя.
Аз подскочих — толкова напрегнато се бях съсредоточил. Пред нас тъкмо бе блеснало езерото и аз зорко оглеждах топографията, за да се уверя, че всичко е наред. Така си и беше. Невръстникът Освалд се бе сгърбил над въдицата, а от Бинго нямаше и следа, от което логично умозаключих, че е заел позиция. Часовникът ми показваше три и две минути.
— Ъ? — рекох. — О, такова… бях се замислил.
— Каза, че искаш да разговаряш с мен по важен нъпрос.
— О, да!
Бях решил да поръся с розови листенца пътя на Бинго. Без да споменавам името му, щях да подготвя почвата в съзнанието на момичето като я уверя, че колкото и невероятно да звучи, един мъж я обожава от разстояние и други подобни глупости.
— Такива ми ти значи работи — започнах аз. — Може да не ти се вярва, но тук има един, който е луд но теб и тъй нататък… мой приятел.
— А, значи приятел?
— Ъхъ.
Тя се изхили.
— Тогава защо не дойде да ми каже?
— Ами защото си е такъв. Свенлив и малодушен. Много е вързан. Смята, че си много над него — ако щеш вярвай. Има те за богиня. Боготвори почвата под краката ти, но не може да събере кураж да ти го признае.
— Колко интересно.
— Да. Иначе не е лошо момче… по своему. Голямо е магаре, но добронамерено. Това е с две думи положението. Нали ще го имаш предвид?
— Ама че си смешен.
И като отметна назад глава, тя избухна в смях. А смехът й не бе от дискретните. По-скоро като влак, минаващ през тунел с надута свирка. Музикалният ми слух се наскърби, а младият Освал щеше да нагълта въдицата. Изгледа ни с нескрито отвращение.
— Ама не може ли без тая врява? — заоплаква се той. — Стреснахте ми рибата.
Хонория промени темата.
— Не ми харесва това негово седене на моста — рече тя. — Току-виж паднал във водата.
— Ще ида да му кажа — услужливо предложих аз.
Разстоянието между мен и хлапето я имаше, я нямаше пет метра, но на мен ми се видяха като сто. Докато крачех през бездната, която ни делеше, бях връхлетян от чувството, че вече съм го правил. И тогава се сетих. Преди години бях подлъган да играя ролята на иконом в едно любителско представление с благотворителна цел, та ми се налагаше да пресека с пълна табла в ръце безлюдната сцена от горния ляв ъгъл до масата в долния десен край. По време на репетициите постоянно ми внушаваха да не препускам като подгонен, а да крача с достолепно достойнство, в резултат на което имах чувството, че никога няма да се добера до въпросната маса. Сцената се опна пред взора ми като неизбродна пустиня, а Природата бе стаила дъх, за да привлече целокупното внимание върху моята особа. Та и сега ме нападна същото усещане. Гърлото ми пресъхна и колкото повече наближавах хлапето, толкова повече то се отдалечаваше, докато изведнъж, без да знам как, се озовах точно зад него.
— Здрасти — рекох с болнава усмивка, но само я похабих, защото диването не си направи труда поне да се обърне и да ме погледне. Не съм срещал друг човек в живота си, за когото да съм означавал по-малко.
— Здрасти — повторих. — Риба ли ловиш?
И поставих ръка на рамото му, както съм виждал да правят по филмите по-големите братя.
— Ей! — каза детето, разтърсено из основи.
Тези неща или трябва да се вършат скоротечно, или изобщо не се наемайте. Затворих очи и бутнах. Нещо поддаде. В просъница дочух изскубнат в зародиша си писък, последван от плясък. И дългият ден се навлачи към своя безкрай, така да се каже.