Неподражаемият Джийвс

Завлякох се в родното гнездо, изпускаш пара през ушите и огън през ноздрите. В едно нещо бях сигурен — за двама ни с Джийвс вече нямаше място под един покрив. Страхотен личен прислужник, не ще и дума, несъмнено най-добрият в цял Лондин, но аз нямаше да допусна този довод да ме размекне. Нахлух в дневната като северозападен вятър, свъсих вежди, скръстих ръце пред гърдите и изведнъж видях кутията с цигари върху малката масичка, илюстровните списания на поставката до лакътя ми, чехлите, приготвени до креслото и всичко толкова както трябва да бъде, че неволно изпуснах парата и се почувствах като кандидат-главорез, който чува внезапно песента, пята някога от майка му над люлката. Абе с една дума, разкиснах се.

И тогава от кухнята се зададе милият Джийвс с табла, натоварена с най-жизнено необходимото, и само като го зърнах…

Не. Вкоравих сърцето и му дадох да се разбере.

— Току-що се видях с господин Литъл, Джийвс.

— Нима, сър?

— Тъй… ъ… ми разказа как всеотдайно си му помогнал.

— Направих каквото можах, сър. Радвам, че сега всичко е мирно и спокойно. Уиски, сър?

— Благодаря. Ъ… Джийвс!

— Да, сър?

— Друг път…

— Да, сър?

— Ами… нищо. По-малко сода, Джийвс.

— Много добре, сър.

Тръгна да си излиза.

— О, Джийвс!

— Да, сър?

— Бих искал все пак… Според мен… Искам да кажа… Не, нищо.

— Много добре, сър. Цигарите са до вас. Вечерята ще е готова точно в осем без петнайсет, освен ако не желаете да вечеряте навън.

— Не, ще си остана тук.

— Добре, сър.