Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
— Нищо подобно! Тя е нежна богиня.
— Чакай малко, момчето ми. Сигурен ли си, че става дума за същото момиче? Това, което аз визирам, се казва Хонория. Да няма по-малка сестра, за която да не съм чувал?
— Името й е Хонория — благоговейно промълви Бинго.
— И ти прави впечатление на нежна богиня?
— Много нежна.
— Господ да ти е на помощ!
— Тя пристъпва с величава красота, като нощта в безоблачни земи и звездни небеса, и всичко що е най-прекрасно в мрак и светлина си прави среща в нейните очи и в нейната душа (Байрон, „Тя пристъпва с величава красота“. — Б.пр.). Още хляб и сирене — каза той на момъка зад бара.
— Гледам, че не си заплашен от гладна смърт — забелязах аз.
— Това ми е обядът. Имам среща с Освалд в един и петнайсет на гара Ватерло, за да вземем влака. Докарах го в града на зъболекар.
— Освалд ли се казва малкият?
— Да. Чумата да го тръшне.
— Като каза чума, та се сетих. Аз пък съм канен на обяд при леля Агата, та трябва да тръгвам.
Не бях виждал леля си от перленото премеждие в Ровил и макар да не примирах от нетърпение да пирувам в нейна компания, за едно поне бях спокоен — ако имаше тема, от която тя би странила като от проказа, това бе моето брачно бъдеще. Все пак, ако една леля се изложи генерално като в нейния случай, естествено е човек да допусне, че срамът ще й държи топло поне месец-два.
Но тази жена направо ме срази. Наглостта й нямаше паралел в историята. Ако щете вярвайте, но тя ме отпочна още с поднасянето на рибата. Едва бяхме разменили няколко думи за времето, както му е редът в добрата стара Англия, и тя ми го заби, без дори да се изчерви.
— Бърти, размишлявах за теб и за крайната наложителност да се ожениш. Признавам, че сбърках сериозно с онова лицемерно момиче в Ровил, но този път поне няма опасност от грешка. За късмет аз открих най-подходящата съпруга за теб. Макар че отскоро познавам това момиче, семейството й е извън всякакво подозрение. Освен това е много богата, макар че в твоя случай е без значение. Важното е, че е умна, волева и разчита на себе си, с което ще балансира с излишък основните дупки в твоя характер. Познава те и макар да не се изказа твърде ласкаво за теб, все пак съм убедена, че ако направиш необходимите стъпки…
— Коя е тя?
Отдавна да бях задал този въпрос, но шокът бе станал причина да глътна накриво една рибя кост, та едва бях сколасал да си възвърна естествения розов цвят и да възстановя въздухообращението в трахеята.
— Коя е тя?
— Хонория, дъщерята на сър Родерик Глосъп.
— Не, не! — пребледнях аз под френския си загар.
— Без глупости, Бърти! Момичето е тъкмо за теб.
— Ама чакай, виж какво…
— Тя ще оформи твоя…
— Не ща да ме оформят!
Леля Агата ми отправи погледа, с който така ме разстройваше като дете, когато ме спипваше стъпил на стол пред шкафа с конфитюрите.
— Бърти! Надявам се, че не възнамеряваш да ми създаваш главоболия.
— Ама недей така…
— Лейди Глосъп бе тъй любезна да те покани да им гостуваш няколко дни в Дитъредж Хол. Аз й отговорих, че за теб ще е удоволствие да се явиш там още утре.
— Съжалявам, но за утре съм поел един неотложен ангажимент.
— Какъв по-точно?
— Ами… такова…
— Нямаш никакъв ангажимент, Бърти. Кой би се ангажирал с теб? Пък дори и да имаше, познавайки естестото на заниманията ти, изключено да е нещо неотложно. Силно ще ме раздразниш, Бърти, ако утре не заминеш за Дитъредж Хол.
— Добре де, добре.
Две минути след като се разделих с леля, обаче, средновековният войнствен дух на Устърови предяви претенции към престола си, от който биде подло капичнат. Колкото и да ме смразяваше опасността, мержелееща в далечината, в мен зашава и едно особено чувство на възбуда. Вярно, че бях притиснат в ъгъла, но колкото по-притеснен е този ъгъл, виках си аз, толкова по-сочно ще му дам на Джийвс да се разбере, когато се измъкна оттам без грам помощ от негова страна. При нормални обстоятелства, то се знае, бих хукнал да търся напътствия от него и бих се оставил изцяло във вещите му ръце. Но след чутото тази сутрин от кухнята да пукна, ако го потърся за нещо.
— Джийвс — казах, като се прибрах. — Сега вече закъсах.
— Съжалявам да го чуя, сър.
— Да, насадих се на крокодилски яйца. Направо бих казал, че съм стъпил на ръба на бездната и ме очаква съдба, по-страшна от не знам какво.
— Ако мога да ви помогна с нещо, сър…
— Не, не. Много ти благодаря, но няма нужда. Не искам да те главоболя. И сам ще се оправя.
— Много добре, сър.
И толкоз. Че да беше настоял, да беше полюбопитствал… Ама на, такъв си е Джийвс. Забулва в мантията на сдържаността всяко свое естествено човешко чувство.