Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
Е, този момент отново ме връхлетя и Джийвс сега беше в кухнята, където даваше наставления на дубльора си относно неговите задължения. Тъй като пишех писмо и ми потрябва марка, аз се запътих натам да му я искам и понеже това магаре беше оставило кухненската врата отворена, гласът му ме хласна по тъпанчето.
— Веднага ще ви стане ясно — казваше той на заместителя, — че господин Устър е много приятен и благовъзпитан джентълмен, но съвсем не е гигант на мисълта. Не, не бих го причислил към големите умове на тази нация. В умствено отношение природата се е отнесла към него с престъпна небрежност.
Ама не, таквоз… как може!
Вероятно трябваше да нахълтам вътре и да му продъня слуха с находчиви възражения, но едва ли нещо е в състояние да извади Джийвс от равновесие. Да ви кажа правичката, не ми и стискаше. Затова си поисках шапката, нахлупих я с подчетано засегнат вид и почти тряснах вратата след себе си. Но споменът, сами разбирате, ме гложди през целия ден. Ние Устърови не забравяме. Е, само някои неща като насрочени срещи, рождени дни, писма за пускане и всичко останало, но не и подобно непростимо оскърбление. Затова бродех из улиците навъсен и невесел.
Все тъй намусен се отбих в бара „При Бък“ за един бърз ободрител. Последният беше от ключово значение, тъй като се бях запътил към дома на леля Агата, където бях канен на обяд. Изпитание не за всяка нервна система, макар да ме крепеше мисълта, че след премеждието в Ровил тя е в омекотено и благоразположено състояние на духа. Затова излочих едно набързо и второ на по-отмерени глътки и вече се чувствах кажи-речи човешки, когато от североизточнапосока ме приветства глух глас и, обръщайки се натам, лицезрях младия Бинго, разположил се на ъглова маса и нагъващ сирене с хляб.
— Здрасти — поздравих го аз. — Откога не съм те виждал. Май те нямаше напоследък.
— Така е. Живея от известно време в провинцията.
— Ъ! — гръмнах се аз. Бинговата ненавист към провинцията е пословична. — Къде по-точно?
— В Хампшир. Мястото се нарича Дитъредж.
— Сериозно? Мои познати имат там имение. Семейство Глосъп. Знаеш ли ги?
— Ами нали при тях съм отседнал. Сега съм частен учител на малкото Глосъпче.
— Че от какъв зор? — недоумявах аз. Пък и не го виждах в ролята на учител. Вярно, че има някаква диплома от Оксфорд и ако се напъне, би могъл да заблуди човека, че го бива за нещо.
— От какъв зор ли? От паричен, какъв друг? При второто надбягване в Хейдок Парк моят реши да си попасе встрани от пистата — додаде Бинго с нескрито огорчение, — та профуках целомесечната си дажба. Не ми стискаше да щипна чичо за още, та се наложи да търча при агентите да ми търсят платена работа. Вече три седмици съм там.
— Не познавам малкото Глосъпче.
— И недей! — лаконично ме посъветва Бинго.
— Всъщност най съм близък с момичето — продължих аз, но още не бях изрекъл тези думи и лицето на Бинго претърпя изумителна метаморфоза. Очите му се озвериха, бузките му порозовяха, а адамовата му ябълка заподскача като топка на ластик.
— Ах, Бърти! — сподавено изхриптя той.
Огледах го тревожно. Колкото и да го познавам, колкото да ми е известно, че е готов да хлътне по всяко срещнато момиче, все пак дори той не би могъл да се влюби в Хонория Глосъп. За мен тя бе буркан с отрова. Едро, мозъчно, енергично, динамично момиче, с каквито е фрашкана напоследък столицата. Беше завършила колежа в Гъртън, където не стига че наддаде излишно на мозъчна обиколка, ами се впусна във всеки възможен спорт, в резултат на което физиката й трудно търпеше сравнение освен с борец полутежка категория. Въздействието й върху мен беше такова, че където и да се появеше, аз се спотайвах долу в мазето и само чаках да свирят отбой.
А ето че Бинго, както по всичко личеше, си падаше силно по нея. Всички признаци бяха налице. Любовта просто бликаше от очите на това глупаво магаре.
— Аз я боготворя, Бърти! Целувам земята, по която стъпват неземните й крачета! — продължи болникът с гръмък глас, който изпълни и най-затънтените кътчета нп „Бък“. Фред Томсън тъкмо бе нахълтал в заведението заедно с още двама-трима познати, а Макгари, дето обслужва бара, беше разпънал уши като платноходки, сакън да не изпусне нещо. Бърти обаче не е от дискретните. Дай му като на оперетен герой да се изтъпанчи насред сцената, да събере в кръг край себе си къде що живо има и да започне да се дере с пълно гърло колко много я обичал.
— Каза ли й го?
— Не, не ми стиска. Но се разхождаме заедно из градината почти всяка вечер и понякога имам чувството, че чета нещо в погледа й.
— Знам го този поглед на фелдфебел.