Неподражаемият Джийвс
- Автор: Удхаус П. Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Неподражаемият Джийвс». Краткое содержание книги:
— Дай тогава пет лири — каза Юстис.
Нямах време за спорове, простих се с петарата и скокнах в таксито. Пристигнах у дома чак в два без двайсет. Метнах се в салона, но вътре нямаше никой.
Отнякъде изникна Джийвс.
— Сър Родерик още не е дошъл, сър.
— Уф! — изпъшках с облекчение, — Аз пък мислех, че от нерви вече е изпотрошил мебелите.
От личен опит знам, че колкото по-малко е желан даден гост, толкова по-точен е той в появата си.
— Всичко наред ли е?
— Приключих с подготовката за посрещането на госта, сър.
— С какво ще ни храниш?
— Студено консоме, агнешки котлети и плодов сладолед.
— Е, не би трябвало да му навреди. Само не се увличай и внимавай да не поднесеш кафе.
— Да, сър.
На вратата се позвъни.
— Джийвс, не ме оставяй! — пребледнях аз.
8
СЪР РОДЕРИК ИДВА НА ОБЯД
Познавах сър Родерик Глосъп отпреди, разбира се, но го бях виждал само в компанията на Хонория, а в нейна компания всеки друг в радиус от две стаи изглежда маломерен, малотраен и несъществен. До тази наша среща не бях и подозирал колко е внушителен, дори монументален. А чифт буйни рошави вежди придаваха на погледа му крещяща пронизителност, която ме дообезсили, както си бях на празен стомах. Природата не се беше стискала ни на височина, ни на ширина, а главата колкото кофа, без нито едно косъмче, ме заслепи като кубето на „Свети Павел“. За сетен път се убедих, че големият мозък само загрозява човека.
— Здравейте, здравейте, здравейте — започнах аз речовито в желанието си да демонстрирам благоразположение, но още докато отварях уста се сетих, че бях предупреден да се въздържам именно от това. Колко е трудно едно начало. Жителят на квартира в Лондон е с вързани ръце. Ако бях млад земевладелец, приветстващ гост в имението си, щях да започна с „Добре дошли в Медоусуийт Хол“ или нещо не по-малко сочно. А аз можех да кажа единствено „Добре дошли в Крайтън Маншънс, апартамент шест «А» на Бъркли Стрийт, W1“.
— Извинете за закъснението — каза той, докато сядахме на масата. — Бях задържан в моя клуб от лорд Алистър Хънгърфорд, синът на херцог Рамфърлайн. Той ме обезпокои с новината, че херцогът отново проявява симптомите, които причиняват такива тревога на цялото семейство. Нямаше как да го изоставя, затова мога само да се надявам, че моето закъснение не ви е нарушило плановете.
— Ами, ни най-малко. Значи на херцога му се е раздрънкала етажерката?
— Изразът, употребен от вас, не е буквално същият, който аз бих използвал по отношение на главата на едно от най-благородните семейства в Англия, но за жалост известна мозъчна превъзбудимост действително измъчва Негова светлост. — Той въздъхна, доколкото това е възможно с уста, пълна с агнешки котлет. — Професия като моята носи огромно, огромно напрежение. Понякога се ужасявам от това, което наблюдавам край себе си. — Той изведнъж млъкна и се скова. — Имате ли котка, господин Устър?
— Ъ? Какво? Котка ли? Не, нямам котка.
— Определено чух котешко мяукане и то съвсем наблизо.
— Трябва да е такси откъм улицата.
— Боя се, че не ви разбирам.
— И такситата издават мечещи звуци.
— Не бях забелязал приликата — заяви той доста хладно.
— Да ви налея ли лимонада?
— Благодаря. Половин чаша, ако обичате. — Питието изглежда му вля сили, защото продължи с по-човечен тон: — Изпитвам особена неприязън към котките. Та за какво говорех? Ах, да… Понякога направо се ужасявам от това, което наблюдавам около себе си. Не говоря само за случаите, които професионално привличат вниманието ми. Вече имам чувството, че цял Лондон е умствено неуравновесен. Тази сутрин например, докато пътувах с колата си към моя клуб, ми се случи нещо рядко обезпокоително. Тъй като времето беше предразполагащо, помолих шофьора да свали гюрука и, облегнат назад, се препичах с наслада на пролетното слънце, когато попаднахме в едно от неизбежните задръствания в центъра на Лондон.
Изглежда се бях заблеял, защото когато той млъкна, за да отпие от лимонадата, аз не знам защо реших, че слушам лекция и от мен се очаква реплика.
— Напълно съм съгласен — побързах да кажа.
— Моля?
— Не, нищо. И какво стана?
— Моторните средства, идващи насреща, също бяха временно възпрепятствани да продължат, но в един момент ги пуснаха. Аз бях потънал в дълбок размисъл, когато най-внезапно шапката ми бе грабната право от главата ми! Обърнах се и какво да видя — някой я размахваше триумфално от вътрешността на едно такси, което изчезна зад завоя.
Не се изхилих, но напрежението ми излезе скъпо, защото няколко плаващи ребра се откотвиха и сега вече наистина заплаваха.