Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Уайо още спеше, което ми създаваше проблеми. Бях взел стая с две легла, за да не си помисли, че я скланям да се въргаляме — не че бях против, но тя ясно показа, че не е настроена. Обаче моето легло трябваше да се разгъне от кушетката, докато същинското бе прибрано. Дали да го оправя без излишен шум, да я вдигна като задрямало бебе и да я пренеса? Отидох в банята и се обръснах.
После реших да изчакам. Телефонът имаше заглушаващо покривало, Уайо едва ли щеше да се събуди, а мен ме гризеше отвътре. Седнах, спуснах покривалото и набрах MYCROFTXXX.
— Здрасти, Майк.
— Здравей, Ман. Прегледа ли онези шеги?
— Какво? Майк, нямах нито една свободна минутка. За тебе минутата може да е много време, но не и за мен. Ще се заема веднага, щом успея.
— О’кей, Ман. Намери ли ми неглупак, с когото да говоря?
— И тук не сколасах. Уф… я почакай.
Погледнах Уайо през покривалото. В този случай неглупак означаваше човек, способен на съпричастие… Уайоминг Нот имаше предостатъчно от това качество. Достатъчно, за да се сприятели с машина? Поне така си мислех. И можех да й се доверя: Не само че заедно затънахме в неприятности, ами беше и нелегална.
— Майк, искаш ли да говориш с момиче?
— Момичетата неглупаци ли са?
— Майк, някои от тях въобще не са глупави.
— Ман, бих желал да поговоря с неглупаво момиче.
— Ще се опитам да го уредя. Сега обаче съм загазил и имам нужда от помощта ти.
— Ще ти помогна, Ман.
— Благодарско, Майк. Трябва да телефонирам у дома — но не по обичайния път. Знаеш, понякога се намесват в разговорите и ако Надзирателят заповяда, могат да се лепнат към линията, за да проследят откъде се обажда човек.
— Ман, предлагаш да се включа в обаждането ти до твоя дом и да прикача системата за проследяване? Трябва да те уведомя, че вече научих домашния ти номер и номера, от който звънна.
— Не, не! Не искам никой да се включва, не искам да ме следят. Можеш ли ти да се обадиш у дома, да ме съединиш и да контролираш връзката тъй, че никой да не успее да ме засече, дори ако е програмирал точно това? Можеш ли така да го направиш, та те изобщо да не знаят, че програмата им е подмината?
Майк се поколеба. Предполагам, че подобни въпроси не му бяха задавани никога и се налагаше да провери няколко хиляди възможности, за да види дали контролната му система позволява изпълнението на тази нова задача.
— Ман, мога да направя това. И ще го направя.
— Добре! Аха, програмен сигнал. Ако в бъдеще ми потрябва такава линия, ще искам „Шерлок“.
— Отбелязано. Шерлок е бил мой брат.
— Чудесно! Дай ми „Шерлок“ до вкъщи.
След секунда казах:
— Мами? Тук е най-любимият ти съпруг.
А тя ми отговори:
— Мануел! Пак ли си се забъркал в нещо?
Обичам Мами повече от всяка друга жена, като включвам и останалите си съпруги, но тя въобще не престава да ме възпитава и отглежда — и ако е такава волята Божия, никога няма да престане.
— Кой, аз ли? Мами, как може, нали ме познаваш?
— Точно така, познавам те. Щом не си се забъркал в нищо, вероятно ще ме осведомиш защо професор Де ла Пас толкова напира да се свърже с теб — три пъти звъня — и защо иска да намери една жена със странното име Уайоминг Нот — както и защо си мисли, че може би си с нея? Мануел, да не си намерил приятелка за въргаляне, без да ми кажеш? Скъпи, знаеш, че в нашето семейство си даваме свобода, обаче предпочитам да съм наясно. За да не бъда изненадана.
Мами вечно ревнуваше от всички жени освен от своите съсъпруги и никога, никога, ама никога не си признаваше.
— Мила, да ме порази Бог, не съм си намерил приятелка за въргаляне.
— Много добре. Винаги си бил вярно момче. А сега каква е тази загадка?
— Ще трябва да питам професора. — (Не излъгах, но увъртането беше доста пресилено.) — Той остави ли номер?
— Не, каза, че използва обществен телефон.
— Хм, ако се обади отново, помоли го да ти остави номер и да съобщи кога мога да го открия. Това също е обществен телефон. — (Пак увъртах жестоко.) — Е, дотогава… Слуша ли последните новини?
— Знаеш, че ги слушам.
— И какво?
— Нищо интересно.
— Никакви вълнения в Л-Сити? Убийства, бунтове, нещо такова?
— Ами няма. Имало дуел по правилата в Дънната алея, обаче… Мануел! Да не си убил някого?
— Не съм, Мами.
(Да потрошиш нечия челюст не значи да убиеш собственика й.)
Тя въздъхна:
— Скъпи мой, ти ще ме вкараш в гроба. Знаеш какво ти повтарям непрекъснато. Членовете на нашето семейство не предизвикват разправии. Ако се налага убийство — а то почти никога не се налага, — следва да обсъдим нещата в семеен кръг и да изберем как най-правилно да постъпим. Ако трябва да бъде елиминиран някой новак, това ще е известно и на други хора. Струва си малко да се забавим, но да получим мнението и подкрепата…