Луната е наставница сурова

— Хайде, върви да се изтъркаш.

— Да, сър, слушам, капитане. Ох, не ми е нужна помощ за изтриването на гърба… обаче ще оставя вратата отворена да си говорим. Само да си правим компания, това не включва и покана.

— Както ти е по-приятно. Виждал съм голи жени.

— Да бе, представям си каква тръпка е било за тях. — Тя грейна, пак ми заби един в ребрата — силничко — и после отиде да си пълни ваната. — Мани, не искаш ли първо ти да се изкъпеш? За този грим е достатъчна дори вода втора употреба, ще стигне и за вонята, от която се оплакваш.

— Скъпа, водата тук не се точи на капки. Гмуркай се надълбоко.

— Хе, какъв разкош! Вкъщи използвам същите литри за ваната три дни поред — тя изсвири тихо и щастливо.

— Богат ли си, Мани?

— Нито съм богат, нито съм за жалване.

Обади се звънецът на асансьорчето. Отговорих на сигнала, смесих мартинита за основа, лиснах водка върху леда, подадох й чашата, изнизах се и седнах там, където не можех да я виждам. Не че си бях оплакнал окото: Уайо тънеше до раменете във весело пукащи се мехурчета.

— Полной жизни! — извиках.

— И на тебе пълен с всичко живот, Мани! Точно това лекарство ми трябваше. — След кратка пауза за поемане на лекарството тя продължи: — Мани, ти си женен.

— Да. Личи ли?

— Доста. Държиш се мило с жените, но не гориш от желание и си явно независим. Значи си женен, и то отдавна. Деца имаш ли?

— Седемнайсет, делено на четири.

— Кланов брак?

— Линеен. Приеха ме на четиринайсет и съм петия от деветима съпрузи. Така че седемнайсет хлапета не са нищо. Ние сме голяма фамилия.

— Сигурно е твърде хубаво. Не съм се срещала често с линейни семейства, в Хонконг те са рядкост. Има колкото искаш кланове, групи и всякакво многомъжество, ала при нас линейните не успяха да пуснат корен.

— Наистина е хубаво. Нашият брак е на почти сто години. Още от времената на Джонсън Сити и първите каторжници — двайсет и една връзки, девет от които живи, и нито един развод. О, става лудница, когато потомците и роднините ни се съберат за рожден ден или сватба! Разбира се, тогава хлапетата са повече от седемнайсет. След като се оженят, не ги броим; иначе сега щях да имам „деца“, достатъчно стари да ми бъдат дядовци. Щастлив начин на живот, без особени напрежения. Вземи мен като пример. Никой не се муси, ако се мотая някъде седмица и не се обаждам. Но щом си покажа носа, аз съм добре дошъл. В линейните семейства рядко се случват разводи. Какво по-свястно да диря?

— Едва ли би го намерил. Редувате ли се? И ограничавате ли броя?

— За броя няма правила — както ни устройва. До последната връзка миналата година се редувахме. Ама после се оженихме за момиче, когато ни трябваше момче. Случаят беше особен.

— Как така?

— Най-младата жена се пада внучка на най-старите съпруг и съпруга. Поне е внучка на Мами (най-възрастната е Мами или понякога Мими за съпрузите си), пък може да е внуче и на Дядко, обаче няма кръвно родство с останалите. Не виждахме причина да не се бракосъчетаем с нея, липсваха дори роднински връзки, приемливи и в други типове семейства. Никакви, пълна нула. А Людмила живееше при нас, защото майка й я роди без брак, сетне се премести в Новилен и я остави у дома. Когато Мила порасна достатъчно да мислим за нейната сватба, тя не даваше и да продумаме да се омъжи навън. Плачеше, молейки ни да направим изключение. Така и сторихме. Дядко не влиза в генетичните сметки — напоследък интересът му към жените е по-скоро от галантност, отколкото практически. Като старши съпруг той прекара брачната ни нощ с нея, но само формално консумира брака. Съпруг номер две Грег се постара за това по-късно и всички се преструвахме, че нищо не знаем. И сме щастливи. Людмила е малка прелест, едва на петнайсет, а е бременна с първото си дете.