Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Хайде пак да видим. Казваш, че е умен и знае много, но не е обигран. Напомня новак, когато го стоварват на Скалата. Там, на Земята, може да е бил професор с цял куп титли… тук обаче е детенце.
— Точно така. Майк е детенце с цял куп титли. Попитай го колко вода, какви химикали и какъв светлинен поток са нужни за реколта от петдесет хиляди това зърно и той ще ти изстреля данните, преди да си поемеш дъх. Но не схваща коя шега е смешна.
— Ако се замисля, доста от неговите бяха съвсем на място.
— Тези ги е чул или прочел, били са отбелязани като шеги и затова ги е пъхнал в тоя файл. Ама не ги разбира, защото никога не е бил… не е бил човек. Напоследък се опитва сам да ги съчинява. Много слабовати са му напъните. — Постарах се да й обясня трогателните усилия на Майк да бъде човек. — Отгоре на всичко е самотен.
— Горкичкият! Е, и ти щеше да си самотен, ако трябваше единствено да работиш, работиш, работиш, да учиш, учиш, учиш и да нямаш никой, с когото да си ходите на гости. Това си е жестокост.
Разказах й за обещанието да намеря неглупаци.
— Уай, ще си побъбриш ли с него? И няма да се смееш, ако прави забавни грешки? Хилиш ли му се, той млъква и започва да се цупи.
— Разбира се, Мани! Уф… щом се измъкнем от тази бъркотия и ако е безопасно да остана в Луна Сити. Къде е твоят малък нещастен компютър? В Централната инженерна служба на града ли? Не знам как да отида там.
— Не е в Л-Сити, на половината път през Кризиум е. И не можеш да слезеш при него, трябва ти пропуск от Надзирателя. Но…
— Задръж! „На половината път през Кризиум“… Мани, значи тоя компютър е един от онези в Административния комплекс на Управата?
— Майк не е „един от онези“ компютри — отговорих ядосан заради приятеля си. — Той е шефът. Той дърпа юздите на всички останали. Другите са обикновени машини, приставки към него, както това е приставка към мен — свих пръстите на лявата си ръка. — Контролира ги. Лично се занимава с катапулта. Та и балистичните радари станаха най-важната му работа. Освен туй поддържа логически телефонната мрежа, след като я разшириха за цялата Луна, а изпълнява и съответния надзор над още редица системи.
Уайо затвори очи, притискайки длани към слепоочията си.
— Мани, дали Майк го боли?
— Да го боли ли? Че той не се напъва. Има време да чете шегички.
— Не за това ти говоря. Може ли да бъде наранен? Да усети физическо страдание?
— Какво? А, не. Би могла да му нараниш чувствата, но няма да изпита болка. Просто не ми се вярва. О, сигурен съм, той не разполага с такива рецептори. Защо?
Красавицата примигна и тихо каза:
— Бог да ми е на помощ. — После вдигна поглед. — Мани, не виждаш ли? Имаш пропуск за слизане долу при компютъра. Ала повечето лунатици дори не могат да излязат от подземката на тази спирка, тя е само за служители на Управата. Какво остава пък да ги пуснат в главната компютърна зала. Трябваше да разбера дали усеща някакви болежки, защото… ами защото ме накара да го съжалявам с твоите приказки колко бил самотен! Но, Мани, не се ли сещаш какво ще направят там няколко килограма пластичен взрив?
— Ясно ми е! — Бях шокиран и отвратен.
— Да! Ще ударим веднага след експлозията — и Луната ще бъде свободна! Хммм… Ще ти намеря взрив и детонатори, обаче не можем да го стопим, преди да се организираме, за да използваме положението. Мани, трябва да се измъквам оттук, налага се да рискувам. Ще отида да си сложа грима.
Тя се надигна да стане.
Бутнах я грубо на мястото й с твърдата си лява длан. Изненадах и нея, и себе си — не бях я докосвал по никакъв начин освен при необходимост. О, днес е друго, но тогава бе 2075 година и ако пипнеш жена без нейно съгласие… Имаше предостатъчно самотни мъже наоколо, които щяха да й се притекат на помощ, а и въздушният шлюз винаги е наблизо. Както казваха хлапетата „Съдията Линч никога не спи.“
— Сядай и млъквай! — заповядах. — Аз знам какво ще направи взривът. Явно ти не знаеш. Госпожо, неприятно ми е да говоря такива неща… обаче, ако се наложи да избирам, ще те елиминирам, преди да си унищожила Майк.
Уайоминг не се ядоса. Наистина беше мъж в някои отношения: сигурен към, че това идваше от годините й като дисциплинирана революционерка.
— Мани, каза ми, че Дребосъка Мкрум е мъртъв.
— Какво… — обърках се от резкия завой. — Да. Трябва да е. Единия му крак го нямаше от бедрото надолу. Изтекла чу е кръвта за две минути. Даже при хирургическа ампутация, щом е толкова нагоре, е рисковано.
(Научих го от собствен опит, нужни ми бяха късмет и доста кръвопреливане, за да ме спасят, а онова с ръката далеч не бе същото, каквото сполетя Мкрум.)