Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
— Мами! Никого не съм убивал, нито имам намерение. И помня тази лекция наизуст.
— Мили, моля те, дръж се прилично.
— Извинявай.
— Простено. И изтрито. Ще кажа на професор Де ла Пас да остави номер. Няма да пропусна.
— Още нещо. Забрави името Уайоминг Нот. Забрави, че професорът ме е търсил. Ако се обади непознат или пък дойде лично, за да пита каквото и да било за мен, не си ме чувала, не си ме виждала… мислиш, че съм отишъл към Новилен. Това кажи и на другите от семейството. Не отговаряй на въпроси — особено на никой, свързан с Надзирателя.
— Сякаш съм го правила някога! Мануел, ти наистина си загазил.
— Немного и вече оправям всичко. — (Надявах се!) — Щом тръгна да се прибирам, ще ти кажа. Сега не мога да говоря. Обичам те. Прекъсвам.
— Обичам те, скъпи. Спокойной ночи.
— Благодаря, на тебе също желая спокойна нощ. Изключвам.
Мами е чудесна. Натоварили я в кораба за Скалата отдавна, защото нарязала на парчета един мъж при обстоятелства, оставящи място за сериозно съмнение, че го е сторила, за да защити честа си. И оттогава винаги се противопоставя на насилието и разпуснатия живот. Освен при нужда — не е фанатичка. Обзалагам се, че като момиче е била истинска ракета и ми се иска да съм я познавал по онова време. Но достатъчно богат съм, че споделих втората половина от живота й.
Пак се обадих на Майк.
— Различаваш ли гласа на професор Бернардо де ла Пас?
— Да, Ман.
— Добре… можеш да контролираш толкова телефони в Луна Сити, за колкото ти стигат ушите, и ако го чуеш, кажи ми. Особено внимавай с обществените постове.
(Цели две секунди бавене — създавах на Майк проблеми, които не бе изпитвал никога, май му харесваше.)
— Мога да проверявам достатъчно масово, за да го идентифицирам по който и да е обществен телефон в Л-Сити, Ман, да подложа ли на случайни проверки и останалите?
— Хм, не се претоварвай. Слушай домашния му апарат и другия в училището.
— Програмата е задействана.
— Майк, ти си най-добрият приятел, когото съм имал.
— Ман, това нали не е шега?
— Не е шега. Истина е.
— Аз съм… Поправка: аз съм доволен и поласкан. Ман, ти също си моят най-добър приятел, тъй като всъщност си и единственият ми приятел. Затова не е допустимо сравнение по правилата на логиката.
— Ще се погрижа да имаш и други дружки. Искам да кажа — неглупаци. Майк? Остана ли ти някоя празна банка памет?
— Да, Ман. С капацитет десет на осма степен байта.
— О’кей! Ще я блокираш ли така, че само ти и аз да я използваме? Можеш ли?
— Мога и ще го направя. Блокиращ сигнал, моля.
— Ох… ами „Превземането на Бастилията“.
Тогава беше рожденият ми ден18, както професор Де ла Пас ми каза преди години.
— Блокирано за постоянно.
— Прекрасно. Имам запис за съхранение там. Но най-напред… Привърши ли макетирането на утрешния брой на „Дневен лунатик“?
— Да, Ман.
— Нещо за събранието в зала „Стиляги“?
— Не, Ман.
— Нищо и в новините по изходящите канали на града? Или съобщение за бунтове?
— Не, Ман.
— „Все по-любопитно — рече Алиса.“ Добре, запиши го в „Превземането на Бастилията“, сетне поразсъждавай над него. Но за Бога, не позволявай на мислите си дори за миг да излизат извън този блок, нито пък на онова, което казвам за случката!
— Ман, единствени мой приятелю — отвърна той и гласът му прозвуча срамежливо, — преди много месеци започнах да поставям всеки наш разговор под личен блокаж, достъпен само за тебе. Реших нищо да не трия и прехвърлих записите от временно съхранение към постоянно. За да ги пускам отново и отново и да мисля върху тях. Правилно ли съм постъпил?
— Идеално. И, Майк… Аз също съм поласкан.
— Пожалуйста. Собствените ми файлове се множаха и установих, че не е нужно да изтривам думите ти.
— Я дай „Превземането на Бастилията“. Скорост на звука шестдесет към едно. — Извадих малкия регистратор, приближих го до микрофона и го пуснах да пищи. В него имаше запис от час и половина. Млъкна след около деветдесет секунди. — Това е всичко, Майк. Ще си побъбрим утре.
— Лека нощ, Мануел Гарсия О’Кели, единствени мой приятелю.
Изключих и вдигнах покривалото от телефона. Уайоминг седеше с разтревожено лице.
— Някой обади ли се? Или…
18
Тоест 14 юли. — Б.ред.