Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
Репортерката измъкна микрофона точно преди да вдигна стъклото. Включих на скорост и дадох на заден ход. Екипът се разпръсна, а аз завъртях колата на триста и шейсет градуса. Гумите се плъзнаха, когато спрях точно между микробуса и сградата, без да им оставям място за маневри.
— Чакайте малко!
— Хей! Не можете да постъпвате така!
Лицата им изразяваха недоумение. Слязох от мерцедеса си, хукнах към вратата на Института и я отключих.
— Чакайте! — продължиха протестите. — Не можем да излезем оттук!
Тръгнах по коридора, оглеждайки се да видя кой друг е дошъл. Белите плочки бяха безупречно чисти. Въздухът миришеше на дезодорант. Приближих се до моргата и в същия миг вратата от неръждаема стомана се отвори.
— Добро утро! — изненадано се усмихна Уинго. — Дошла си рано.
— Видя ли някого навън, когато дойде?
Той изглеждаше озадачен.
— Не. Но това беше преди час.
Уинго беше единственият член на екипа ми, който редовно идваше на работа преди мен. Беше строен, привлекателен, с хубави черти, рошави черни коси и старателен до невъзможност. Почистваше телените четки, миеше микробуса и анатомичните вани по няколко пъти седмично и вечно лъскаше неръждаемата стомана, докато не блеснеше като огледало. Работата му беше да поддържа чистотата в моргата и той я вършеше с прецизността и гордостта на военен. Нито един от двама ни не допускаше немарливост и не смеехме да изхвърляме опасните отпадъци, нито дори да се шегуваме с мъртвите.
— Трупът от сметището е в хладилника — каза Уинго. — Да го извадя?
— Нека да изчакаме да свърши съвещанието на персонала. Колкото по-дълго се охлажда, толкова по-добре. Пък и не искам никой да го види.
— Няма да стане — заяви той, сякаш бях намекнала, че не изпълнява задълженията си.
— Не искам никой от персонала да влиза тук дори от любопитство.
— О, наистина не разбирам хората — рече Уинго и в очите му блесна гняв.
Никога нямаше да ги разбере, защото не беше като тях.
— Репортерите вече са на паркинга — казах аз.
— Сигурно се шегуваш. Толкова рано?
— Екипът на Канал 8 ме чакаше, когато дойдох — рекох аз и му дадох ключовете на колата ми. — Дай им няколко минути и после ги разкарай.
— Как така да ги разкарам! — Той се намръщи и се вторачи в дистанционното управление в ръката си.
— Спрели са на мястото ми на паркинга — отговорих аз и тръгнах към асансьора.
— Какво?
— Ще ги видиш, и ако докоснат колата ми, ще ги обвиня в незаконен достъп и умишлена повреда на имущество. После ще накарам някой от Министерството на правосъдието да се обади на шефа им. Може и да ги съдя — казах аз и се усмихнах на Уинго, докато вратите на асансьора се затваряха.
Кабинетът ми се намираше на втория етаж на Института, който бе ремонтиран през седемдесетте години. Там се намираха лабораториите. Но скоро ние и учените над нас щяхме да ги напуснем. Най-сетне щяхме да получим просторни помещения в новия градски Биотехнически институт на Брод стрийт.
Строителството вече беше започнало и аз прекарвах твърде много време да споря за проекта, детайлите и бюджета. Онова, което години наред ми бе втори дом, сега беше в пълен безпорядък. Коридорите бяха отрупани с кашони. Влязох в кабинета си и видях, че както обикновено, на бюрото ми има купчини папки.
Отново проверих електронната си поща. Прегледах набързо съобщенията и изпратих отговори. Адресът смъртдок чакаше в пощата ми. Не устоях и отворих файла със снимката. Бях се съсредоточила толкова усилено, че не чух кога е влязла Роуз.
— Мисля, че Ной трябва да направи още един ковчег — каза тя.
Стреснах се, вдигнах глава и я видях да стои на прага между моя кабинет и нейния. Събличаше дъждобрана си и изглеждаше разтревожена.
— Не исках да те уплаша — добави Роуз, поколеба се, сетне се приближи до мен и ме погледна изпитателно. — Знаех си, че ще дойдеш на работа въпреки съвета ми. Имаш такъв вид, сякаш си видяла призрак.
— Какво правиш тук толкова рано?
— Предчувствах, че ще имаш проблеми. Чете ли вестника?
— Още не.
Роуз отвори тефтера и извади очилата си.
— Всички говорят за Касапина. Можеш да си представиш какъв шум се е вдигнал. Докато идвах насам с колата, по радиото казаха, че откакто са започнали тези убийства, рязко се е увеличила продажбата на оръжия. Понякога се питам дали магазините за оръжия не са в дъното на такива престъпления. Плашат ни до смърт и ние хукваме към първия оръжеен магазин, за да си набавим нещо за самозащита.