Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Не се ли притеснявате — каза сериозно, почти кротко Гонзалес де Рада — да тръгвате към земите на неверниците, след като сте говорили така рязко с конетабъла на Валедо, и да оставите в имението горката си жена сама с две деца и няколко слуги?
— Честно казано, не. Първо, защото цените собствения си живот твърде много, за да ме превръщате в свой враг. Искам да знаете, че няма да се церемоня, и ви предупреждавам: мерне ли се човек, свързан по някакъв начин с вас, на по-малко от един ден път от моето имение, ще знам какво да правя и ще го направя. Надявам се, че ме разбирате. Говоря за убийството ви. И второ, може да имам някои съмнения за начина, по който кралят ни се възкачи на престола, но вярвам, че е честен човек. Как мислите, какво ще направи Рамиро, когато му предадат нашия разговор дума по дума?
Гонзалес де Рада изглеждаше развеселен.
— Наистина ли мислите, че вашата дума ще натежи срещу моята пред краля?
— Мислете, човече! — Алвар вече познаваше този нетърпелив тон. — Не е нужно да ми вярва. Достатъчно е да чуе как сте ме заплашвали — при това пред всички, обещавам ви — и какво мислите ще направи, ако със семейството ми се случи някакво нещастие?
Отново настъпи тишина. Накрая де Рада заговори, но веселостта му беше изчезнала.
— Наистина ли ще му кажете? Това е глупаво. Внимавайте да не ме предизвикате, Белмонте!
— Както сега ме предизвиквате вие. Размислете добре, моля ви. Изиграйте ролята на мъдър по-голям брат. Кажете на това разпасано хлапе Гарсия, че никой няма да му позволи неговите игрички да компрометират законите и дипломацията на краля. Нима искам твърде много от конетабъла на Валедо?
Отново настъпи мълчание, този път по-продължително. Накрая Гонзалес неохотно каза:
— Ще направя всичко възможно пътищата ви да не се пресекат.
— А аз ще направя всичко възможно да се кае горчиво, ако все пак се пресекат. — В гласа на Родриго нямаше тържество, но нямаше и отстъпчивост.
— Значи няма да докладвате на краля?
— Трябва да си помисля. За щастие, имам свидетел — в случай че ми потрябва. — Капитана само леко повиши глас. — Алвар, за бога, свършвай вече! Така ще наводниш двора! Ела да те запозная с конетабъла.
Алвар усети как сърцето му се качва в гърлото. Закопча панталона си и плахо се подаде иззад каруцата. Червен като рак от смущение и лоши предчувствия, все пак забеляза, че и лицето на граф Гонзалес е пламнало, макар в хлътналите му кафяви очи да се четеше не смущение, а гняв.
Родриго беше безукорно вежлив, сякаш не забелязваше объркването на двамата.
— Господин графе, позволете да ви представя сина на Пелино де Дамон, който ще участва с мене в предстоящия поход. Алвар, поклони се на конетабъла.
Цял разтреперан и объркан, Алвар изпълни заповедта. Гонзалес де Рада кратко кимна. Изражението му беше студено като ветровит зимен ден на север.
— Мисля, че познавам баща ви — каза той. — Беше комендант на едно укрепление на югозапад по времето на крал Санчо, нали?
— Да, ваше превъзходителство, на Мараня. Поласкан съм, че бяхте така добър да си спомните.
Алвар с изненада установи, че гласът му служи доста прилично. Продължи да стои със сведен поглед.
— И къде е сега баща ви?
Невинен на пръв поглед въпрос, изречен с най-любезен тон, но след всичко, което беше чул, докато се спотайваше зад каруцата, Алвар като че ли долови в него намек за опасност. Но нямаше какво да прави. Пред него беше конетабълът на Валедо.
— Разрешиха му да се оттегли от армията, ваше превъзходителство, след като беше ранен при едно ашаритско нападение. Сега имаме имение на север.
Гонзалес де Рада мълчеше. Най-сетне се прокашля и каза:
— Ако не ме лъже паметта, баща ви е човек, известен със своята дискретност, прав ли съм?
— И с верността към онези, на които служи — намеси се Капитана още преди Алвар да е отворил уста. — Алвар, качвай се на коня, докато Лаин не те е напердашил, че ни задържаш.
Преизпълнен с благодарност, Алвар побърза да се поклони на двамата мъже и хукна към отсрещния край на двора, където чакаха другарите му, в един далеч по-прост свят от онзи, в който случайно се беше озовал, докато се криеше зад каруцата.
По-късно същата сутрин сер Родриго Белмонте изостана от челото на колоната, където яздеше, и кимна на Алвар да се приближи.
Сърцето на Алвар заблъска лудо от предчувствието за надвиснала катастрофа. Той последва Капитана малко настрана от останалите. Тъкмо минаваха през Варгаските хълмове — едно от най-красивите места във Валедо.