Лъвовете на Ал-Расан

— Добре. Първи урок: когато подбирам хората, които вземам със себе си, дори и за такова кратко пътуване, не може да има грешка. Щом си с нас, значи има защо. И не обичам да слушам такива глупости от един войник. Ясно ли е?

Алвар усърдно закима, пое си дъх и понечи да каже нещо, но Капитана не го дочака.

— Втори урок: я ми кажи, защо мислиш, че те накарах да излезеш иззад каруцата? И ти спечелих враг — втория по сила човек във Валедо. Това не беше никак великодушно от моя страна. Защо го направих?

Алвар се извърна и се замисли. Без да знае, лицето му беше добило изражение, което изпълваше семейството му с лоши предчувствия, щом го видеха. Мислите му понякога го отвеждаха до неочаквани, опасни изводи. И сега стана така. Той погледна сер Родриго и отново отмести очи, проявявайки необичайна за него предпазливост.

— Кажи го! — нареди Капитана.

Алвар внезапно съжали, че не е в имението, да сее на полето с баща си и с ратаите и да чака някоя от сестрите му да му донесе бира, сирене и хляб, както и свежи сплетни от къщи. Преглътна. Можеше да стане така, че скоро да се озове там. Но никой не можеше да каже, че синът на Пелино де Дамон е страхливец и не смее да изрече мислите си на глас.

— Вие не мислехте за мене — опита се да говори твърдо той. Нямаше смисъл да го казва, ако ще звучи като разтреперано хлапе. — Измъкнахте ме, за да ме изправите между граф Гонзалес и семейството си. Аз може да съм нищо, но баща ми е известен и сега графът знае, че в мое лице има свидетел на случилото се тази сутрин. Аз съм един вид защита за жена ви и синовете ви.

Той затвори очи, а когато ги отвори отново, видя, че Родриго Белмонте се смее. Странно, Капитана не изглеждаше ядосан.

— Както вече ти казах, имаше причина да те избера за похода. Нямам нищо против умните хора, Алвар. Естествено, в определени граници. Може пък и да си прав и аз да съм действал като егоист. Когато някой заплашва семейството ми, това може да се случи. Възможно е да съм ти спечелил силен враг, дори да съм поставил живота ти в опасност. Не е много достойно един командир да постъпи така с някого от хората си, нали?

Капитана отново го изпитваше и Алвар напълно го съзнаваше. Баща му неведнъж му беше казвал, че е за негово добро да мисли малко по-малко и да говори доста по-малко. Но това тук беше не друг, а самият капитан Родриго Белмонте, а на неговите въпроси не можеше да се отговаря току-така, без да се замислиш. Сигурно имаше някакъв начин да се измъкне и може би тъкмо това се очакваше от него. Но той не беше случайно тук, сред обраслите с бор хълмове на Варгас, на път за Ал-Расан. Капитана току-що му го беше казал. Никой нямаше намерение да го отпраща. И малко по малко привичният му нрав взе връх над опасенията.

— Дали постъпихте достойно? — каза той. — Не съвсем, ако държите да чуете мнението ми. В битка капитанът може да прави с хората си каквото намери за добре, но в личните работи… не знам дали е правилно.