Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Шефа представи господин Дъфи, комуто, не ще и питане, беше драго да се запознае с господин Старк, след което представи и тумбата от втората кола. После посочи с пръст към мен и попита баща си:
— Нали помниш Джек Бърдън?
— Помня го — отвърна старият и се здрависа с мен.
Влязохме в гостната и се разположихме в тапицираните кресла, които дразнеха ноздрите с киселия си мирис на мумии, и на дървените столове, които Шефа и баща му донесоха от кухнята. Прашинки плаваха в слънчевите лъчи, промъкващи се през капаците на западните прозорци и през пожълтелите дантелени пердета, увиснали на корнизите като рибарски мрежи, които чакат да бъдат закърпени. Ние се въртяхме неспокойно на креслата и дървените столове, вперили поглед в небоядисания дървен под или в мотивите на линолеума в средата на стаята, сякаш се намирахме на погребение на човек, комуто бяхме длъжници. Линолеумът беше още нов, със запазени, лъскави цветове — червено, бежово и синьо, — един гладичък, неуместен геометричен остров, който плаваше сред сумрака и киселия мирис на мумии, сред отмерените вълни на Времето, вливало се ден след ден в тази стая като в затворено море, в което рибата е измряла, а водата щипе на езика ти. Човек имаше чувството, че ако Шефа, господин Дъфи, Сади Бърк, фотографът, репортерите и всички останали се скупчат на този линолеум, по някаква магия той ще се вдигне от пода, ще опише първо един бавен кръг в стаята и ще излети през вратата или покрива като плаващия остров на Гъливер или вълшебното килимче от „Хиляда и една нощ“ и ще отнесе всеки на мястото му, а старецът ще остане да си седи в стаята, сякаш нищо не се е случило, чист и спретнат, с драскотините от бръснача и пригладената посивяла коса, ще си седи пред масата с голямата библия на нея, с подвързания в кадифе албум и лампата, пронизван от празния поглед на лицето с бакенбардите, изписано на големия пастелен портрет над камината.
В стаята се дотътри със стари обувки за тенис черна прислужница, която носеше на поднос кана вода с три чаши. Луси Старк взе едната чаша, Сади Бърк — другата, а всички останали се обслужихме с третата. После фотографът погледна крадешком часовника си, покашля се и каза:
— Господин губернаторе…
— Какво има? — отзова се Шефа.
— Просто си помислих… ако вие и госпожата сте отпочинали… — Тук той се поклони седешком на Луси Старк, поклон, който беше истинско постижение и създаваше впечатлението, че фотографът дотолкова е отмалял, че всеки миг ще се смъкне от стола. — Ако всички ние…
Шефа стана.
— Добре — засмя се той. — Мисля, че те разбрах. — И погледна въпросително жена си.
Луси Старк също стана.
— Цялата фамилия, тате — каза Шефа на стария и той също стана.
Шефа ни поведе навън. Ние се проточихме след него като шествие. Фотографът влезе във втората кола, извади триножника и другите си такъми и нагласи апарата срещу стъпалата. Застанал пред антрето, Шефа примигваше и се усмихваше, сякаш заспиваше и знаеше какъв сън ще сънува.
— Първо ще снимам вас, господин губернаторе — каза фотографът и ние отстъпихме встрани.
Фотографът пъхна глава в черния ръкав, но почти веднага я измъкна, осенен от някаква мисъл.
— Кучето — каза той, — вземете кучето при себе си. Може да го галите или нещо от тоя род. Така, на самите стълби. Ще стане екстра. Фантастично. Ще галите кучето, а то ще сложи лапи на гърдите ви — радва се, че сте си дошли у дома. Фантастично.
— Да — каза Шефа, — фантастично.
После той се обърна към стария бял пес, който не беше помръднал, откакто пристигнахме, и лежеше пред антрето като проскубана кожа.
— Тука, Бък! — повика го Шефа и щракна с пръсти.
Но кучето дори не трепна.
— Тука, Бък! — повтори той.
Том Старк подбутна кучето с крак, за да го подкани, но все едно, че буташе пън.
— Не го бива вече Бък — каза старият. — Тежат му годинките. — После той се наведе над кучето с такова движение, че човек очакваше да се разнесе шум, подобен на скърцането на ръждясали панти на хамбарска врата. — Ей, Бък, Бък — заувещава го той без никаква надежда. После вдигна поглед към Шефа. — Да беше гладен — поклати глава старият, — да беше гладен, можехме да го подмамим. Но не е гладен. Пък и със зъбите е зле.
Шефа ме погледна и аз разбрах какво се искаше от мен.
— Джек — каза Шефа, — домъкни тук този рошав негодник и го накарай да се радва, че съм си дошъл.