Бдение

7:15

Джейни се събужда, закъсняла за училище. Примигва.

Никога преди не е сънувала — или поне не помни.

Била е само в съня на другите.

Хубавото е, че по време на собствените си сънища може да спи.

С мокър гребен слага в ред правата си пепеляворуса коса, мие зъбите си с рекордна бързина, пъха два долара в предния джоб на джинсите и грабва раницата си, като междувременно отчаяно търси ключовете. Ето ги на кухненската маса. Взема ги, казва довиждане на майка си, която стои до мивката по нощница, яде кексче и гледа безцелно през прозореца.

— Закъснявам — провиква се Джейни.

Майка й не отговаря.

Джейни оставя вратата да се затвори с трясък, но не от яд. От бързане. Качва се в колата си и се изстрелва към гимназията. Звънецът бие, тя е на десетина крачки от кабинета по английски, точно както и половината от класа. Промъква се до чина си — последния в редицата до вратата — незабелязана от никого, освен от Кари, която я посреща със сънлива усмивка. Тихомълком довършва домашното си по математика, докато учителят обяснява за предстоящото учебно пътуване до Стратфорд през уикенда.

Кабъл е с гръб към нея. Неочаквано изпитва желание да докосне косата му. Ако можеше да го стигне, би го сторила. Не, не, клати тя отрицателно глава. Чувствата й към него са много объркани. По-скоро е странно, отколкото ласкателно това, че той я сънува. Особено след като малко преди това е бил онова ужасяващо създание. Дори си признава, че донякъде я е страх от него.

Тя вече знае къде живее.

Само на две пресечки.

В онази малка къща на улица „Уейвърли“.