Бдение

— Намерете си работа и се разкарайте от южен Фийлдридж — мърмори Джейни. Поне могат да се подкрепят един друг като са толкова много.

Етел мърка.

Светва зелено и Джейни продължава. Една пряка преди „лошата“ къща на „Уейвърли“ завива по обиколен път. Няма да рискува. Забелязва, че някой крачи с раздърпана раница по улицата срещу нея и намалява. Отначало не го разпознава.

После се сеща.

Изглежда различен.

Няма скейтборд.

— Изпусна го — вика Джейни през отворения прозорец. — Качвай се, ще те закарам.

Кабъл я поглежда с любопитство. Чертите му са по-зрели. Носи очила, от най-новите модели, без рамки. Челюстта му определено е станала четвъртита. Изглежда едновременно по-слаб и по-мускулест. Начупената му коса, подстригана на етажи и дълга до раменете, вече не е нито мазна, нито синьо-черна, а златистокафява. И изглежда току-що измита. Дългите кичури, които миналата година му влизаха в очите, сега са прибрани зад ушите. Той се помайва известно време, накрая отваря вратата.

— Благодаря — гласът му е нисък и дрезгав. — Боже! — възкликва, докато се мъчи да намести коленете си вътре.

Джейни се пресяга надолу към краката си.

— Хвани го и ти — казва тя.

Едната му вежда се качва на челото.

— Лоста, задник такъв. Трябва да ги дръпнем заедно. Седалката е обща, както можеш да забележиш.

Дръпват заедно и седалката се плъзга сантиметър назад. Джейни проверява дали още може да достига педалите. Сменя на първа, докато Кабъл затваря вратата.