Чудовището на нашата улица

— Толкова мило, Били, благодаря ти.

— Няма за какво — отвърна той, макар да имаше. — О, виж и това. Когато токът спря, свалих приложение със свещ. Така ще можеш да виждаш в тъмното.

Франки докосна екрана. Наоколо й затрептя дигитална топлина.

— Това е просто свръхнаелектризиращо — възкликна тя и допря телефона до гърдите си. — Какво съм направила, за да го заслужа?

— Какво ли не. Ти пое риск заради нас и макар да не успя съвсем, всички сме ти благодарни.

— Всички? — Въртящите се остриета в стомаха й започнаха да намаляват скоростта си. — Значи никой не ми е ядосан?

— Само някои от родителите, но не и ние. Цялата история с Брет и травмата му беше доста смешна.

Франки се усмихна с цялото си тяло. Ако облекчението беше електричество, тя щеше да освети цяла Америка.

— Толкова ти благодаря, Били — рече тя на тъмнината. — Бих те прегърнала, но…

— Да, все пак съм гол — отвърна той. — Разбирам.

Франки се засмя.

— Впрочем, къде са родителите ти? — попита той.

— Ами, не са тук — отвърна тя неопределено.

— Кога очакваш да се върнат?

— Утре по някое време.

— Отлично — Били запали дигиталната свещ на своя телефон и я насочи към матирания прозорец.

— Какво правиш? — Чувството на параноя отново обхвана Франки. Дали това не беше капан?

— Няма страшно — отвърна Били, без да отмества свещта. — Гледай…

Неочаквано прозорецът изскърца и се отвори. Един по един, всичките й РАД приятели се вмъкнаха вътре.