Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
В наборната комисия не искаха да го приемат — не отговарял на размерите. Моли се, настоява и като несъкрушим довод заявява, че е участвувал като доброволец в Балканската война. Когато и това не помогна — пред всички ни заплака. Комисията се почувствува покорена. И го взе, за да го вземе сега ненаситната земя.
Едва го погребахме, научих друга, още по-тежка за мен новина. Донко Влайков, едничкият от заминаващите за Южния фронт, с когото се сбогувах, Донко, с когото през цялата гимназия бях в една паралелка, с когото бях в университета, в един взвод в Школата, нашият, моят Донко — убит!
И него комисията отказа да приеме, и то най-решително. Донко е толкова тънък и дълъг, че никаква мярка не го хваща. А той настоява.
— Ами че ти раница не можеш да носиш!
— Кой? Аз ли? Я им кажете — обръща се той към нас, Христо Павлов, Стоян Х. Бонев, Константин Маляков и мен, — кажете им какви екскурзии сме правили с класния Благой Димитров по всички манастири — Погановския, Седемте престола, Земенския, Бачковския. А Рилският? От Кюстендил до Мусала, Чамкория и Костенец — все пеша, и то с раница!
И развълнуван, Донко добави:
— През Балканската война единият ми брат бе убит. Другият, също офицер, е на фронта. И аз искам да замина!
И като Георги и Донко заплака.
Донко замина. Но една, попаднала в него граната, го разкъса. И той отмина.
В същата наборна комисия ми направи впечатление, че когато се съблякохме и влязохме вече за преглед, един младеж влезе с наметнато палто и едва когато дойде неговият ред, тогава го свали.
Да се стесняваше? Нали всички бяхме едно! При това изглеждаше няколко години по-възрастен от нас, редовните за набора. Да му бе студено? Времето бе тъй топло, че нямаше от що да се опасява! А един охранен, загладен — тъкмо за „Кърлежа“.
Бях го забравил, когато един неделен ден — бях вече школник — го срещнах цивилен. А! И веднага неволно го видях гол, с наметнато палто. Разхождаше се с две госпожици. Ето и сега, когато бях излязъл от болницата, пак го срещнах. А 41 набор бе свикан. При следния ми отпуск от фронта — и 42 бе повикан. А господинът все се разхожда, все с госпожици, все по сладкарници.
Виждам го и сега, постоянно, винаги го виждам пред себе си: от едната му страна е застанал Донко, от другата — Георги. Сам той — в средата. Физическата му голота изчезна отдавна от погледа ми. Остана само моралната. А високите фигури на Донко и Георги стават още по-високи, още по-големи, закриват го, премазват. Прегърнати, двамата изграждат живия си паметник, на който личат думите: „Те не умряха!“
Отново към фронта
Отпускът ми изтичаше, трябваше да тръгвам. Сбогувах се с школното си сандъче, което ме бе придружило до Добруджа, и си купих голям сандък, толкова голям, че когато наредих всичко, остана наполовина празен.
Тропчиев и Царвулков бяха заминали преди мен. Дундов бе изписан и също се завърна, но положението му не бе добро. Кашляше, ходеше наведен и се оплакваше.
И други ранени на разни дати офицери и кандидати бяха се вече върнали или се върнаха след мен, или съвсем не се завърнаха. Толкова души бяха ранени! В колко боеве полкът взе участие! И в такива, в които не всички участвуваха. По-късно и в такива, в които само той участвува. Затова жертвите ни бяха огромни.
Заминах сам за Търново, за разпределителната болница. Там последна комисия определяше кой е за фронта и кой — за тила. Какво ще ме гледа комисия! Но все пак при по-продължително ходене се заморявах и задъхвах. А при изкачване на стълби задъхването бе голямо и ме тревожеше. Но това са дребни работи, не ги казах на лекарите, и изхвръкнал от комисията, тръгнах радостен из града.
До моя влак имаше още няколко часа. Влязох в една книжарница за картички, за да се обадя на домашните си, на баща си, който бе мобилизиран в Добруджа. После вечерях и — на гарата.
Русе бе наводнен от народ. Всички хотели препълнени, едва намерих къде да пренощувам. На сутринта получих от комендантството каруца и с нея тръгнах да догоня полка.
След първите километри настигнах двама войници, които, също като мен, се връщаха в частите си. Бяха от нашата дивизия. Хайде в каруцата! Радостни, те се метнаха, и малката ни дружина продължи пътя.
Каруцарят бе турчин, разбираше добре, но говореше слабо български. Още първия ден поиска да се върне обратно. Как ще се връща, нали ми е даден, за да ме закара чак до полка. Кратко и ясно! А той все ми разправяше за децата си. Карай, не бой се!