Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
2 oктомври 1998 г., 9 часът и 24 минути
Марк вдигна очи от тетрадката на Гран-Дюк. Бе развълнуван до сълзи.
Естествено, че не бе запазил никакъв спомен за злощастната сутрин. Докато не прочете разказа. Имаше нещо странно и недействително да открие по този начин всички подробности от драма, случила се в детството му. Зави му се свят от оживлението около него в бистро „Ленин“. Петимата мъже от студентското дружество най-сетне си тръгнаха и треснаха стъклената врата.
Марк вдигна ръка към лицето си и избърса крайчеца на очите си. Забави дишането си, опитвайки се да мисли трезво... В края на краищата той вече знаеше почти всички подробности на случката. Знаеше ги. Е, почти всички...
Часовникът с рекламата на мартини показваше 9 часа и 25 минути...
6
2 oктомври 1998 г., 9 часът и 17 минути
Mалвина дьо Карвил удари стъклото с дулото на пистолета си – Маузер L110. Водните кончета едва-едва помръднаха. Само най-голямото, с червеникаво тяло и грамадни крилца, направи опит да се надигне на няколко сантиметра височина, но веднага падна на дъното на вивариума и се сля с телата на останалите десетки вече мъртви насекоми. На Малвина нито за миг не ѝ мина през ум да включи отново кислорода във вивариума. Нямаше и желание да повдигне капака, за да могат оцелелите да се спасят. Предпочете да наблюдава агонията им. В края на краищата тя нямаше никаква вина за това масово измиране. Удари още веднъж стъклото с дулото на пистолета, този път още по-силно. Бе очарована от напразните усилия на насекомите, които при всяко поклащане на стените на вивариума размахваха безпомощно крилца сред лишения от кислород въздух. Малвина остана така в продължение на няколко минути. Ами че тези кончета щяха да измрат до едно! Изобщо не ѝ пукаше. Бе тук заради Лиз-Роз. Нейното водно конче. Само нейно и единствено на света.
Малвина се поразходи из стаята. С изненада видя отражението си в огледалото в хола. Неволно се вгледа в него. По тялото ѝ мина тръпка на отвращение. Мразеше бялата си барета, която разделяше на две дългите ѝ прави коси, мразеше и светлосиния си пуловер с дантелена яка, мразеше слабите си ръце и гръдния си кош без гърди, 40-килограмовото си тяло. На улицата хората я вземаха за петнадесетгодишно момиче... Е, поне в гръб. Когато се обърнеше с лице към тях, виждаше изненадата в очите им – всъщност пред тях стоеше „старо момиче“ на двадесет и четири години, облечено като през петдесетте. Все едно ѝ бе. Презираше ги – тях и всички, които ѝ приказваха едно и също от осемнадесет години насам: поне дузина психиатри, при това най-добрите, специалистите по хранене и какви ли не... също и баба ѝ. Познаваше изтъркания им репертоар наизуст. Отказ да расте... отказ да напълнее. Отказ да остарее. Отказ да носи траур. Отказ да забрави Лиз-Роз.
Лиз-Роз.
Да носи траур.
Да я забрави...
Но това означаваше да я убие!
Малвина се обърна кръгом и закрачи към камината. Наложи се да прескочи трупа. За нищо на света не би оставила нито за миг маузера и продължаваше да го стиска в ръка. Никога не се знае. Въпреки че този негодник Гран-Дюк нямаше как да се върне от оня свят. Куршум в сърцето. С глава в камината. Тя взе ръжена и започна несръчно да рови в огъня.
Нищо! Ама този боклук Гран-Дюк не бе оставил нищичко! Малвина се разгневяваше все повече и повече. Размаха с всички сили желязната пръчка и вдигайки черен облак пепел, удари по лицето на Гран-Дюк. Все трябваше да има някаква следа, някое пощадено от огъня листче хартия. Но ръчкайки пепелта, тя виждаше единствено миниатюрни черни конфети.
Кутиите с архивите, наредени една над друга, лежаха на паркета. Върху капака на всяка бе написана годината: 1980, 1981, 1982–1983, 1984–1985, 1986–1989, 1990–1995, 1996... Всички бяха празни, съвсем празни. В гърдите на Малвина се надигаше глух, невъзможен за овладяване гняв, който тя познаваше. Значи така, този негодник Кредюл Гран-Дюк им се бе подиграл в лицето! Затова ли дядо ѝ и баба ѝ му плащаха хонорари цели осемнадесет години!? Плюс разноските му по пътуванията година след година?
Заради тази купчина пепел!
Малвина изпусна ръжена върху лъснатия паркет и остави черна резка. Значи с техните пари той си бе купил къщата, истински буржоазен дом, в самото сърце на „Бют-о-кай“... С техните пари! И за какво в края на краищата! За да изгори всички доказателства, преди да затвори гадната си мутра! Завинаги! Малвина стисна в юмрук ръката си, с която държеше маузера. Изпитваше толкова състрадание към Гран-Дюк, колкото и към мъртвите водни кончета във вивариума. Дори по-малко.
Бе получил каквото заслужаваше. Да свърши дните си, прострелян в дома си, с нос, очи и уста във все още топлите пепелища на лъжите си. Бе поел рискове и бе пожелал да играе двойна игра, накрая бе загубил. Тя нямаше да оплаче съдбата му. Единственото нещо, за което съжаляваше, бе, че той вече нямаше да е в състояние да говори... Само че тя нямаше да се откаже, още по-малко пък сега.