Без теб

– За катастрофата на самолета, извършвал полет от Истанбул за Париж, станала тази нощ, ли ми говорите? За спасеното по чудо бебе? За Лиз-Роз?

– Не, докторе...

Лекарят усетил облекчението в гласа на събеседника си от другата страна на линията. Мъжът поел дълбоко въздух:

– Не, докторе, очевидно става въпрос за недоразумение. Бебето не се казва Лиз-Роз, а Емили.

Едри капки пот избили по челото на доктор Моранж, а подобно нещо никога не му се било случвало. Дори по време на операция.

– Съжалявам, господине, но това е невъзможно. Дядото на детето е тук, в болницата. Това е господин Дьо Карвил. Той я видя и потвърди, че името ѝ е Лиз-Роз.

А после отново нарушил смутеното мълчание от двете страни на линията.

– Далече ли живеете от Монбелиар? – попитал той, като опипвал почвата.

– В Диеп, Горна Нормандия.

– Aми тогава... струва ми се, господине, че е най-добре...

Лекарят просто несръчно се опитвал да спечели време.

– Витрал. Казвам се Пиер Витрал...

– Добре, господин Витрал, мисля, че е най-добре да се обадите в полицията на Монбелиар. Струва ми се, че в момента уточняват идентичността на пътниците. Аз не бих могъл да ви кажа нищо повече. Те несъмнено ще ви предоставят информация и ще отговорят на всичките ви въпроси...

Веднага обаче съжалил, че си играе на чиновник и че отпраща един нещастник „на отсрещното гише“. Дал си сметка, че след като затвори слушалката, ще изостави напълно човек, който може да припадне при мисълта, че са убили внучката му за втори път. Но бързо дошъл на себе си и се успокоил. Не можел да направи нищо повече. Цялата история била абсурдна. Този тип вероятно се лъжел. И двамата затворили... Доктор Моранж се запитал дали трябва да уведоми господин Дьо Карвил за това странно обаждане.

Пиер Витрал бавно оставил слушалката. Жена му, която се суетяла до него, попитала:

– Е, какво ти казаха? Добре ли е Емили?

Съпругът ѝ я погледнал с безкрайна нежност, все още бил способен на това въпреки възрастта си, а после мило отговорил на въпроса ѝ:

– Казаха, че оцелялото бебе се казва Лиз-Роз, а не Емили...

После Никол и Пиер Витрал дълго не проронили и дума. Животът никога не бил галил с перо никого от двамата. Понякога, когато се обединят две несполуки, е възможно да се състави положително житейско уравнение, както когато от два знака минус се получава плюс.

Заедно двамата се борили с липсата на пари, с ударите на съдбата, с болестите, с ежедневието. Никога не се оплаквали. Винаги става така. Когато човек не се оплаква, не получава нищо... А двамата Витрал никога не протестирали, че животът е труден, и затова той за благодарност не се посвенил да им стовари още нещастия. И Пиер, и Никол си съсипали здравето, той – гърба, а тя – дробовете, защото в продължение на двадесет години продавали пържени картофи, наденички и други подобни неща в един фургон на морския бряг, лице в лице срещу вятъра... В Диеп и по всички северни плажове, следвайки фестивалите и всякакви други събития през четирите годишни времена... А времето рядко било милостиво. Все пак имали шанс да създадат две деца, за да се озъбят подигравателно на лошия си живот, а той пък им отнел едното. Никола катастрофирал през една дъждовна вечер в Криел-сюр-мер...