Господар на желанието
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Господар на желанието». Краткое содержание книги:
– Имате различни бащи? – попита тя спомняйки си, че Саймън беше казал, че баща му е загинал в битка.
– Да, милейди. Моят баща бе по-скоро мепестрел[7], отколкото рицар. Той бе издръжлив в битки, но никога най-добрият.
– А бащата на Дрейвън?
Саймън замълча. Тя погледна лицето му и там се четеше толкова силна ненавист, че я накара да отстъпи назад.
– Той бе непобедим в битка. Чувал съм, че някои армии само като видели знамето му и се предавали на мига.
Тя също бе чувала тези истории. Харолд от Рейвънсууд е бил мъж, прочут с жестокостта си.
– Защо го мразите толкова?
– Съмнявам се, че ще ми повярвате, ако ви разкажа.
И преди да може да го разпита още, Дрейвън обяви, че е време да продължат пътуването си.
Повече не си проговориха, докато събираха храната и се качиха на конете.
Емили се унесе в мислите си, докато си спомняше какво бе чувала за бащата на Дрейвън. Той бе загинал преди дванадесет лета, малко преди майка ѝ. Тя знаеше само това, защото помнеше, че баща ѝ бе споменавал за това на майка ѝ, по време на вечеря.
– Чух, че дяволът е повикал Харолд от Рейвънсууд преди седмица – бе казал баща ѝ.
– Харолд е мъртъв? – бе попитала майка ѝ.
– Да и то от ръката на собствения си син, както дочух.
Емили бе ужасена от думите му. Тя не можеше да си представи някой да убие собственият си баща. А по онова време това бе най-ужасяващото нещо, което бе чувала.
Дали е било само заради земите му, както ѝ бяха казали или имаше и още нещо?
Въпреки че лорд Дрейвън наистина всяваше ужас и страх, в него имаше нещо, което не се връзваше с всички тези истории за студената бруталност, които бе слушала за него.
Не, тя можеше да повярва на подобни истории за Найлс и Тийодор. В очите им имаше студенина, която излъчваше злоба и жестокост. Но студът в погледа на лорд Дрейвън не бе като техните. Беше различен. Сякаш бе вътрешен и насочен повече към самия него, отколкото към някой друг.
Разбира се, може би тя се самозалъгваше, за да види в очите на Дрейвън това, което искаше да открие там. Точно както бе направила Джоан.
– Но аз не съм такава глупачка – прошепна тя. – Поне се надявам да не съм.
Глава 3
Пристигнаха в Рейвънсууд точно преди смрачаване. Емили винаги бе знаела, че Рейвънсууд граничи със земите на баща ѝ на юг, но не бе предполагала, че са толкова близо.
И все пак това, че се намираха едно до друго, бе единственото общо нещо помежду им, защото тя не бе виждала по-мрачно място.
Разбира се, способността ѝ да сравнява бе доста ограничена, тъй като единственият замък, който бе виждала, бе този на баща ѝ. Но дори и така, тя се съмняваше, че на земята има по-неприветливо място от мрачния замък пред нея.
Емили дръпна поводите на коня си и вдигна поглед към брулената от ветровете, тъмна кула. От всички страни я заобикаляше гола, неподправена нищета.
Градината бе неподдържана, никъде нямаше цветя или храсти. Изглежда плевелите бяха единственото нещо в изобилие.
Няколко мършави кокошки кълвяха из пустия двор и крякаха, докато кучетата обикаляха наоколо.
Само неколцина мъже се шляеха из двора в този ранен вечерен час. Нито един от тях не поздрави господаря си. Те продължаваха да вършат задълженията си: носеха вода от кладенеца, прибираха конете и балите сено и сякаш се страхуваха дори само да погледнат господаря си.
В действителност, тя бе виждала мъртви въшки да се движат по бързо.
Емили се намръщи, след това се завъртя на седлото си, за да огледа вътрешната част на двора на замъка.
– Милейди? – попита Саймън. – Какво търсите?
– Нещо, което да посочва, че това са портите към ада – каза тя, преди да се усети.
Притисна юмрук към устните си ужасена, че се е изпуснала.
Саймън наклони глава назад и се разсмя гръмко.
– Запазете чувството си за хумор, милейди – каза той щом се успокои. – Ще ви е нужно. – Саймън слезе от коня си и го остави на оръженосеца си. – И не се страхувайте, че сте ме обидили. Мога да ви уверя, че кожата ми е дебела като на глиган.
– И има също толкова дебела глава – измърмори Дрейвън, докато слизаше от коня си и подаде юздите на млад коняр.
– Съвсем вярно – каза Саймън, наблюдавайки брат си. – Но точно затова ме обичаш толкова много.
Дрейвън свали шлема, металната качулка на ризницата и подплатената си шапка и ги подаде на оръженосеца си, който бързо изчезна е тях.
– Има едно нещо, което наистина обичам.
– И то е?
– Отсъствието ти.
Саймън тръгна към нея и се усмихна.