Хюрем. Московската наложница

— Еничарският оркестър[18], султанке. Войниците изнасят представление в чест на завръщането ви. А оркестърът свири вашите любими мелодии.

Ето че докато разчистваше сметките си наум, вече бяха стигнали (крайните квартали на Истанбул. Прашният облак се слягаше и Хюрем султан видя високото минаре на джамията, която съпругът ѝ беше заповядал да построят в памет на сина им принц Мехмед, който беше починал от шарка на двадесет и две години. Най-малкият им син Джихангир също лежеше до батко си.

— Ще спрем при джамията — каза Хюрем на офицера. — Моите принцове очакват молитва от майка си.

Офицерът моментално изпрати хора, за да предприемат нужните предпазни мерки, а през това време Хюрем забеляза двама конници, облечени в черно, които яздеха зад охраната на кортежа. Конят на единия беше светлосив, а на другия — червен. Срещна погледите на мъжете и по израженията на лицата им разбра, че задачата е изпълнена. Новината бе стигнала до Джафер. По лицето ѝ премина доволна усмивка. Ето че всичко беше минало, както го бе планирала. Нарочно бе разпространила слух за маршрута и целта на мнимите пратеници, за да подлъже враговете си да поставят засада. А всъщност в капана попаднаха именно организаторите на засадата. Вярно, че петима от най-добрите ѝ мъже се бяха простили с живота там, но двамата конници, които носеха посланието по друг път, го бяха предали на Черния ага.

— Трепери сега, Соколович! И ти, Лала Мустафа, започвай да копаеш гроба си — каза Хюрем сякаш на себе си.

Отчаяната слаба жена, която от часове разчистваше сметки наум и която преживяваше дълбока душевна криза, си беше отишла и Хюрем султан се беше завърнала с цялата си мощ.

В очите ѝ се появи искра, която досега не беше донесла никому нищо добро. В погледа ѝ пробляснаха златисточервени мълнии досущ като при есенните листа, когато зеленото се превръщаше в огнено.

— Стойте сега и гледайте какво ще направи московчанката!

Затвори пердето. Опита се да пооправи тоалета си — не биваше да изглежда изморена, когато слезе от каретата. Намести островърхата си шапчица на главата. Когато каретата с двойни пружини, теглена от шест коня, спря пред джамията, започна припряна суетня. От следващите коли наизскачаха слугите от харема, помощничките, прислужниците. Хюрем султан се спря за миг на отворената врата на каретата, изгледа цялата тази суматоха и без въобще да погледне войника, който се втурна да я посрещне, и без да хване подадената ѝ за помощ ръка, слезе величествено. Тръгна горда и изправена към тюрбето, където нейните злощастни деца спяха своя вечен сън.

Никой не разбра за бурята, която бушуваше вътре в нея. А в действителност, ако някой можеше да чуе двете кратки изречения, които в този момент се въртяха в главата ѝ, кръвта му щеше да се смрази от страх.

Око за око. Зъб за зъб.

Всъщност целият живот на Хюрем беше преминал под знака на тези думи.