Хюрем. Московската наложница

— Хайде, кажи — обърна се към отражението си. — Толкова години, толкова болка, толкова тегло, страх, унижение — и накрая да бъдеш забравена! За това ли се мъчи човек? За да дойде на този свят и да си отиде от него като някакво прилагателно?

Обърна глава към прозореца на каретата. Разтвори пердето и погледна към слънчогледовите ниви, простиращи се, докъдето стигаше окото. Слънчогледите изглеждаха като огромни чинии, обърнали с любов лица към слънцето.

Всъщност цял живот изискваха от нея да забрави. Първо в разтурената стая на някакъв хан близо до квартала Бахчесарай Тачам Ноян беше казал:

— Забрави ги, момиченце.

После майката на Мехмед Герай хан в Кримския дворец…

— Забрави какво се е случило, момичето ми. Всичко остана в миналото. Гледай напред. Бъдещето е твое.

— Бъдещето ли? — По онова време Александра още не знаеше какво означава тази дума. А дали тя имаше някакво бъдеще?

В дните, когато дойде в харема, дори момичетата от двореца я призоваваха да забрави:

— Александра ли? Ох, колко е трудно това име. Забрави го. Ще се казваш Руслана.

След известно време една от жените в двореца попита Руслана:

— Момиче, чу ли какво се говори? Твоето нахалство е прескочило границите, красавице. В чуждите дворци се подигравали: Щом руската наложница на султан Сюлейман е колкото красива, толкова и дива, името ѝ трябвало да е Роксолана.

Така беше получила още едно име.

Неприятният кикот на жената, която разказваше клюката, отново прозвуча в ушите на Хюрем.