Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Киска ритна лехата.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Интересно? Какво става, Трейк да го отнесе!

Тъмните очи се спряха върху Киска; дългата избръсната челюст помръдна и се сви.

— Наближава ни изпитание. Искам от теб нещо трудно — въздържане. Предвиждам възможност за… хаос… който да се надигне от предстоящия сблъсък. Може да ми се наложи да действам бързо, а измежду нас има някой, който ще опита да се възползва. Разбираш ли?

Киска се поклони.

— Ще съобщя на Хаттар.

— Благодарности.

Тя се обръщаше да си върви и той я попита:

— Кажи ми, Киска, защо не остана в Нокътя? Сега можеше да бъдеш началник на Ръка, а може би и нещо повече.

Тя вдигна рамене.

— Разбрах, че винаги съм искала да служа на нещо, по-голямо от мен самата. Твърде бързо ми се изясни, че ония в Нокътя служат само на себе си. Защо?

Високият маг обаче се беше навел над растенията си.

— Просто се питах.

Киска се поклони и си тръгна. Някой, според твърдението му. Е, тя имаше достатъчно добра представа кой би могъл да бъде това. Тя и Хаттар трябваше да помислят заедно и да изнамерят начин да попречат на оня дебел мълчалив жрец. Що се отнася до Нокътя по дирите на Обетниците, Киска усети как през нея преминава тръпка. Можеше ли наистина да бъде тя? Тайсхрен не изглеждаше изненадан — все пак я бе виждал как работи толкова отдавна. Но понастоящем изглежда всички бяха забравили — или преднамерено им бе внушено да забравят, — че някога, при най-жестоките битки, когато Танцьора е пазил Келанвед, Въслата, Господарката на Нокътя, бе проследила и унищожила враговете им.