Драконите на сломеното слънце [bg]

— Дори и собственият ти живот? — попита тя.

— Моят живот! — възкликна с горчивина магьосникът. — Та каква стойност има животът за мен сега? Жена ми е права. Старата магия си е отишла. Новата е мъртвородена. А без нея аз съм нищо!

— Не вярвам, че новата магия е мъртва — възрази сериозно Джена. — Нито пък вярвам на онези, които повтарят, че „сме я изразходвали до капка“. Нима водата по света е свършила? Свършва ли въздухът? Магията е част от нашия свят. Не можем да я изразходим просто така.

— Тогава какво се случва с нея? — нетърпеливо поиска да узнае Палин. — Защо заклинанията ни се провалят? Защо дори най-прости заклинания изискват толкова много усилия, че след това се налага да се възстановяваш с дни?

— Спомняш ли си онзи стар изпит, който навремето полагахме в училище? — попита тя. — Онзи, при който поставят някакъв предмет на масата пред теб и те карат да го преместиш, без да го докосваш? Правиш го, а те местят предмета на друга маса, но зад тухлена стена и отново те карат да опиташ. Внезапно упражнението става малко по-трудно.

Не го виждаш и за това фокусираш магията си с повече усилия. Когато произнасям някое заклинание, се чувствам по абсолютно същия начин — сякаш на пътя ми има нещо. Тухлена стена, ако желаеш. Златна Луна ми разказа, че нейните лечители имат съвсем същите проблеми.

— Златна Луна! — извика пламенно Тас. — Къде е Златна Луна? Ако някой може да оправи нещата тук, това е тя. — Беше станал на крака и сякаш се готвеше в същия миг да изхвърчи от кухнята. — Тя ще ни каже как да постъпим! Къде е?