Драконите на сломеното слънце [bg]

— Хайде, хайде, не вярваш, че е мъртъв. Нали?

Джена се настани удобно в един стол:

— Може и да не вярвам. Но нищо не му пречи и да е мъртъв. Не съм чувала нищо за него от поне трийсет години. И не знам къде е отишъл.

Палин я погледна със съмнение. Тя постави отрупаната си със скъпоценности ръка върху масата с разперени пръсти.

— Чуй ме. Ти не го познаваш. Никой не го познава така, както го познавам аз. Не си виждал как изглеждаше след завръщането си от Войната на Хаоса. Аз съм. Бях с него. Ден и нощ. Аз му помогнах да се възстанови, ако изобщо състоянието му след това може да се нарече така.

Джена отново се облегна в стола с мрачно и намръщено изражение.

— Съжалявам, нямах намерение да те обиждам — каза Палин. — Не знаех, че… Никога не си споделяла…

— За мен това не е приятна тема за разговор — произнесе отчетливо тя. — Знаеш, че Даламар беше ранен смъртоносно по време на сражението ни с Хаос. Аз го отнесох обратно в Кулата. В продължение на дни беше на границата между света на мъртвите и този на живите. Напуснах дома си и магазина, преместих се в Кулата, за да се грижа за него. И той оцеля. Но изчезването на боговете, загубата на божествената магия беше нещо, с което Даламар така и не се примири. Той се промени, Палин. Спомняш ли си какъв беше преди?

— Не го познавах добре. Даламар ръководеше Изпитанието ми в Кулата. Тогава моят чичо Рейстлин го изненада, като превърна онова, което Даламар смяташе за илюзия, в реалност. Никога няма да забравя изражението му, когато осъзна, че в ръцете си държа жезъла на чичо си. — Палин въздъхна дълбоко и със съжаление. Споменът му носеше наслада и все пак беше болезнен. — Зная само, че го смятах за магьосник с остър език, за саркастичен и себичен многознайко. Баща ми имаше по-добро мнение за него. Казваше, че Даламар е изключително сложна личност и че почита магията много повече, отколкото Мрачната царица. Доколкото мога да преценя от собствените си наблюдения, това напълно отговаряше на истината.

— Беше малко раздразнителен — включи се в разговора Тас. — Особено се изнервяше, когато пипах вещите му. И не го свърташе на едно място.

— Да, той беше всичко това. Но можеше да бъде и очарователен, внимателен, мъдър… — Джена се усмихна и въздъхна. — Обичах го, Палин. И предполагам, че все още го обичам. Никога не съм срещала някой, който да му е равен. — Замълча за миг, вдигна рамене и добави: — Но всичко вече е минало.

— Какво се случи между вас двамата? — попита магьосникът.

Тя поклати глава.

— След болестта стана резервиран, мрачен и мълчалив, необщителен и изолиран. Лично аз не се славя с огромно търпение — призна Джена. — Не можех да понасям цялото това самосъжаление и му го казах. Скарахме се, аз си тръгнах и това беше последният път, когато го видях.