Драконите на сломеното слънце [bg]

— Мога да се грижа за себе си.

— Можеш ли, Палин? — попита тя. Гласът й внезапно бе омекнал. Тя посегна, опита се да вземе ръцете му в своите.

— Да — отсече той и отдръпна разкривените си пръсти, за да ги скрие в ръкавите на мантията.

В същото време Тасълхоф изпитваше такова неудобство, че му се искаше да пропълзи в килера и да затвори вратата след себе си. За нещастие вътре почти нямаше място, даже след като беше натъпкал няколко по-интересни неща из джобовете си.

— Много добре, ако това е, което изпитваш. Очевидно не желаеш и да те докосвам. — Ъша скръсти ръце. — Но все пак смятам, че ми дължиш обяснение. Какво става? Защо ми изпращаш този кендер тук и го караш да твърди, че бил Тас? Какво си намислил?

— Караме Джена да чака…

— Сигурна съм, че няма да възрази. Аз съм твоя съпруга, в случай, че си забравил! — Тя отметна посребрената си коса. — Няма да се изненадам, ако си. И бездруго вече почти не се виждаме.

— Не започвай отново! — извика гневно магьосникът и тръгна към вратата.

— Палин! — извика импулсивно Ъша и протегна ръце към него.

— Не можеш да ми помогнеш! — изкрещя той и я заобиколи. — Никой не може — показа й пръстите си под светлината. Бяха закривени и обърнати навътре, като на птица. — Никой не може — повтори.

Още веднъж настъпи тишина. Тас си припомни времето, по което беше затворник в Бездната. Тогава се чувстваше самотен, откъснат от всички и нещастен. Колко странно, че и сега, в кухнята на своя приятел, се чувстваше по абсолютно същия начин. Липсваше му желание дори да погледне за втори път ключалката на шкафа със сребърните прибори.

— Съжалявам, Ъша — произнесе сковано Палин. — Права си. Заслужаваш обяснение. Този кендер е Тасълхоф.

Тя поклати глава.

— Спомняш ли си историята на баща ми за това как той и Тас се върнали назад във времето? — продължи магьосникът.

— Да — отговори напрегнато Ъша.

— Направили са го с помощта на магически артефакт. Тасълхоф е използвал съвсем същото устройство, за да се прехвърли напред и да говори на погребението на Карамон. Първият път го е пропуснал за малко. Пристигнал твърде късно. Погребението вече било приключило, така че направил втори опит. Този път дошъл точно когато трябва. Само че всичко изглеждало по различен начин. Първото бъдеще, което посетил, било време на надежди и щастие. Боговете не си били заминали. А аз съм бил начело на ордена на Белите мантии. Двете елфически кралства били обединени…

— И ти си повярвал на всичко това? — попита изумено тя.

— Да — потвърди упорито той. — Вярвам му, защото видях устройството, скъпа. Държах го в ръцете си. Почувствах могъществото му. Ето защо господарката Джена е тук. Нуждая се от съвета й. И заради това не е безопасно да оставаш в Утеха. Драконесата знае, че устройството е в мен. Не съм сигурен как, но се боя, че в дома на Лорана има предател.